Окото на света
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #1
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на света». Краткое содержание книги:
Нинив скришом потри рамото си, когато Моарейн я пусна. Не искаше Айез Седай да разбере, че я е заболяло от стискането. Но Моарейн извърна глава и продължи да се взира към лагера. А Стражникът вече беше изчезнал, разбра стресната Нинив. Дори не беше го чула да тръгва. „Светлината да го ослепи дано, проклетника!“ Тя повдигна полите си и се забърза в нощта.
Съсредоточи цялото си внимание върху това как да се промъкне сред тъмната гора. Само по себе си това не се оказа кой знае колко трудно. Бледата светлина на нащърбената луна беше предостатъчна за човек, обучен от баща й, а теренът под нея беше лесен за преодоляване и наклонен. Но дърветата наоколо, голи и настръхна ли към небето, непрекъснато й напомняха, че това съвсем не е детска игра, а и виещият вятър звучеше съвсем като роговете на тролоците. Сега, когато се беше оказала сама в тъмнината, тя си припомни, че вълците, които наистина обикновено стоят настрана от хората, тази зима се бяха държали по съвсем различен начин из Две реки.
Обля я топла вълна на облекчение едва когато най-сетне долови конската миризма. Сдържайки дъха си, тя легна по корем и запълзя срещу вятъра, по посока на миризмата.
Беше се озовала почти пред пазачите, когато ги забеляза. Крачеха с отмерена походка право към нея в нощта, белите им плащове плющяха на вятъра, почти светещи под лунните лъчи. Все едно че носеха факли — дори светлината на факлите не би ги направила повидими. Тя замръзна на място, стараейки се да се слее със земята. Почти пред нея, на не малко от десетина крачки, те спряха маршовата си стъпка и удариха стъпала на място, един срещу друг, с копия на рамо. Точно зад тях се различаваха мърдащи сенки, които трябваше да са конете.
— Всичко в нощта е наред — обяви единият силует с бял плащ. — Светлината да ни освети и да ни пази от Сянката.
— Всичко в нощта е наред — отзова се вторият. — Светлината да ни освети и да ни пази от Сянката.
След този поздрав двамата се обърнаха и замаршируваха в обратна посока.
Нинив изчака, отброявайки си наум, докато направят още две обиколки. Всеки път обикаляха за едно и също време и сковано си повтаряха все същата формула. Нито дума повече или по-малко. Нито пък поглеждаха настрана. Докато маршируваха, гледаха право напред, след което се обръщаха кръгом. Тя се зачуди дали ще я забележат, дори да се изправи.
Преди нощта да погълне бледите гънки на плащовете им за трети път тя се изправи и се затича приведена към конете. Когато се приближи, застъпва леко, за да не подплаши животните. Белите плащове можеха и нищо да не забележат, освен ако не се напъхаше под носа им, но несъмнено щяха да чуят, ако конете се разцвилеха.
Но конете останаха спокойни. Нинив се плъзна покрай редиците им, прерязвайки почти докрай дългите въжета, на които бяха вързани по десетина-петнайсет животни. Нито едно от тях не изпръхтя. Прокрадна се и до последната редица. И първият кон, привързан на въжето, се оказа Бела.
Не можеше да сбърка тумбестия й рунтав силует; да има друг кон като нея тук и точно в този момент й се струваше прекалено голямо съвпадение. Изведнъж изпита такава радост, че не беше оставила точно тази, последната редица, че се разтрепера. Краката и ръцете й се тресяха така, че се побоя да докосне въжето, но умът й беше бистър като водата на Виноструй. Което и от момчетата да беше в лагера, Егвийн също се намираше тук.
С уверени ръце, както когато стриваше билки в дома си, тя преряза въжето. Напъха камата в ножницата и отвърза юздите на Бела. Рунтавата кобила тръсна глава, но Нинив я погали по носа и тихо й промълви няколко думи в ухото. Бела изпръхтя тихо и сякаш се съгласи.
Други коне по редицата също вдигнаха глави и я погледнаха учудено. Спомнила си за войнствения Мандарб, тя колебливо се пресегна към следващите поводи, но този кон не възрази при вида на непознатата му ръка. Всъщност той сякаш искаше да го погалят по ноздрите, както Бела. Тя стисна здраво поводите на Бела и уви юздите на другия кон около свободната си китка, като в същото време оглеждаше неспокойно лагера. Белезникавите палатки се открояваха в тъмнината само на стотина метра разстояние и тя можеше да различи мъжете, които обикаляха около тях. Ако забележеха, че конете са се размърдали, и дойдеха да видят какво ги е събудило…
И тя отчаяно пожела дано Моарейн да не изчака завръщането й. Каквото и да се канеше да стори Айез Седай, дано да го направи още сега. „О, Светлина, нека да го направи още сега, преди…“
Внезапно нощта над нея се раздра от мълния, която сякаш за миг прогони нощта. Тътен оглуши тъпанчетата й, толкова силен, че коленете й се подкосиха. Яркият нащърбен тризъбец се срина от небето и се заби недалече от конете, изхвърляйки пръст и камъни. Трясъкът на поразената земя надмогна дори гръмотевичния тътен. Конете полудяха, замятаха се и зацвилиха. Въжетата се скъсаха като конци на местата, където ги беше прерязала. Нова светкавица прониза небето още преди първата да заглъхне.