Зимата на света [bg]

Репълс и Принц Уелски, като по този начин оставиха британците съвършено безпомощни в Далечния Изток. Сякаш нищо не бе в състояние да ги спре. Лошите новини не секваха. През първите месеци на новата година Япония разгроми американските войски във Филипините и победи британците в Хонг Конг, Сингапур и Рангун, столицата на Бирма. Много от топонимите бяха непознати дори за моряци като Чък и Еди. За американските граждани те звучаха като имена на далечни планети от фантастичен роман: Гуам, Уейк, Батаан. Ала Всеки знаеше какво е оттегляне, отстъпление и предаване. Чък беше замаян. Нима Япония наистина можеше да победи Америка? Направо не можеше да повярва. До месец май японците постигнаха каквото искаха — империя, от която получаваха каучук, калай и най-важното, петрол. Прокрадваха се сведения, че те управляват тази империя с жестокост, от която и Сталин би се изчервил. Но пред тях имаше едно препятствие. Това беше американският военноморски флот. Самата мисъл за флота изпълваше Чък с гордост. Японците се бяха надявали да унищожат Пърл Харбър напълно и така да установят контрол над Тихия океан, обаче не успяха. Американските самолетоносачи и тежките крайцери оцеляха. Разузнаването подсказваше, че японците са бесни, задето американците отказаха да легнат и да умрат. Щетите от нападението над Пърл Харбър оставиха Америка с по-малко хора и въоръжение, ала американците предпочетоха да не бягат и да не се крият. Те започнаха нападения над японските кораби, които не нанасяха големи вреди, но повдигнаха духа на Америка и оставиха у японците ясното усещане, че още не са победители. После, на двадесет и пети април, бомбардировачи, които излетяха от американски самолетоносачи, удариха центъра на Токио и жестоко накърниха гордостта на японските военни. Празненствата в Хавай по този повод бяха нечувани. Чък и Еди здравата се напиха. Но предстоеше реванш. Всички хора, с които Чък разговаряше в Старата административна сграда, казваха, че Япония ще нанесе мощен удар в началото на лятото с цел да примами американския флот в едно последно сражение. Японците се надяваха, че несъмненото превъзходство на техния флот ще се окаже решаващо и ще унищожат целия американски Тихоокеански флот. На американците им оставаше само да са по-подготвени, да имат по-добро разузнаване и да действат по-бързо и поумно. През тези месеци в Станция ХИПО работеха денонощно по разбиването на ДжейЕн-25-бе, новия код на Имперските военноморски сили. До началото на май имаха известен напредък. Американският флот разполагаше с подслушвателни станции по целия Тихоокеански хребет, от Сиатъл до Австралия. В тези станции мъжете, известни като Бандата на покрива, седяха със слушалки на главите пред приемниците и слушаха японския радиообмен. Сканираха вълните и записваха в бележниците си какво чуват. Съобщенията бяха в морзовия код, обаче точките и тиретата на морските сигнали бяха преобразувани в петцифрени групи, всяка от които представляваше буква, дума или фраза от кодовата книга. Привидно случайните числа се предаваха по обезопасена линия до телетипа в мазето на Старата административна сграда. Следваше трудната част — разбиването на кода. Винаги започваха от малките неща. Обикновено всяко съобщение завършваше с думата оуари, ще рече „край“. Криптоанализаторите търсеха на други места в даденото съобщение същата група цифри и пишеха над нея „КРАЙ?“ Японците им помогнаха, като допуснаха нетипична небрежност. Доставката на кодовите книги за ДжейЕн-25-бе до някои отдалечени части на японската армия се забави. По тази причина в продължение на няколко съдбоносни седмици японското командване изпращаше някои съобщения и в двата кода. Тъй като американците до голяма степен бяха разбили стария код, те можеха да съпоставят дешифрираното съобщение с новия код и така да разберат значението на петцифрените поредици. Така известно време те напредваха доста бързо. Първоначалният състав от осем криптоанализатори след Пърл Харбър беше попълнен с неколцина музиканти от оркестъра на потопения боен кораб Калифорния. По никому неизвестни причини музикантите бяха добри в декодирането. Всеки сигнал се съхраняваше и всяка дешифровка се завеждаше в архива. Сравняването помежду им беше от огромно значение за работата. Някой анализатор можеше да изиска всички сигнали от даден ден или всички сигнали, пратени до даден кораб, или всички сигнали, в които се споменаваше Хавай. Чък и останалите чиновници създаваха все по-сложни системи за индексиране, с чиято помощ да предоставят на анализаторите необходимото. Отделът предвиди, че в първата седмица на месец май японците ще атакуват Порт Морзби, базата на Съюзниците в Папуа. Оказаха се прави и американският флот пресрещна нападателите в Коралово море. И двете страни претендираха за победата, но все пак японците не успяха да превземат Порт Морзби. А адмирал Нимиц, главнокомандващият на Тихоокеанския флот, започва да се доверява на своите дешифровчици. Японците не ползваха истинските имена на местата в Тихия океан. Всяко важно място имаше обозначение от две букви — всъщност, две кани от японската азбука, макар че дешифровчиците обикновено ползваха еквивалентите им на латиница. Хората в мазето се мъчеха да разгадаят значението на всяка от тези двойки кани. Напредваха бавно — МО беше Порт Морзби, АХ беше Оаху, но много си оставаха неизвестни. През май бързо се натрупаха данни за очаквано японско нападение над място, обозначено като АФ. Най-вероятно това означаваше Мидуей, атол в западния край на дългата хиляда и петстотин мили верига острови, която почва от Хавай. Мидуей бе по средата на пътя между Лос Анджелис и Токио. Разбира се, предположението не беше достатъчно. Предвид численото превъзходство на японския флот, адмирал Нимиц трябваше да знае. Ден след ден колегите на Чък изграждаха застрашителна картина на японския боен план. На самолетоносачите се доставяха нови самолети. На корабите се качи „окупационна армия“ — японците планираха да задържат завладяното. Явно предстоеше нещо голямо. Но къде щяха да ударят? Екипът в мазето особено се гордееше с декодирането на сигнал от японския флот до Токио, който гласеше „Спешна доставка на маркуч за гориво“. Бяха доволни от специализирания език и преди всичко от това, че сигналът предполагаше предстоящ далечен маньовър в открито море. Но американското главно командване беше на мнение, че противникът ще нападне Хавай, а армията се боеше от инвазия на западния бряг на Съединените щати. Екипът в Хавай пък имаше притеснителното подозрение, че може би става дума за остров Джонстън на хиляда мили южно от Мидуей, където имаше самолетна писта.