Зимата на света [bg]

Веднага забрави за Вандърмиър, понеже най-после желанието му се изпълни — плаваше с кораб, и то с един от най-големите, построявани някога. Йорктаун беше флагманът на самолетоносачите. Беше по-дълъг от две футболни игрища, а екипажът беше над две хиляди души. Носеше деветдесет самолета — старите торпедоносци Дъглас Девастейтър със сгъваеми криле; по-новите пикиращи бомбардировачи Дъглас Донтлес; изтребителите Груман Уайлдкет, които да ескортират бомбардировачите. Почти всичко беше разположено отдолу, с изключение на острова, стърчащ на тридесет фута над самолетната площадка. На него се намираше командният и комуникационен център на кораба — с мостика, с радиорубката точно под него, картотеката с картите и стаичката на дежурната смяна авиатори. Зад тях беше огромният комин с три фунии в редичка. Някои от работниците още бяха на борда и си довършваха работата, когато корабът излезе от сухия док и отплава от Пърл Харбър. Чък трепереше от тътена на огромните двигатели, когато влязоха в открито море. Когато достигнаха дълбоките води и започнаха да се люлеят нагоре-надолу върху вълните на Тихия океан, струваше му се, че танцува. Назначиха го в радиорубката — разумно решение, при което можеше да е от полза опитът му в работата с кодирани съобщения. Самолетоносачът вървеше към уреченото място североизточно от Мидуей; заварените му кръпки скърцаха като нови обуща. Корабът имаше автомат за газирана вода — наричаха го Гедънк — където човек можеше да си вземе и прясно приготвен сладолед. Още първия следобед там Чък се натъкна на Трикси Паксман, когото видя за последно в Околожката. Зарадва се, че има приятел на борда. На трети юни, сряда — денят преди атаката — излязъл на разузнаване западно от Мидуей хидроплан забеляза конвой японски транспортни съдове. Вероятно превозваха окупационните части, които да завземат атола след битката. Новината бе предадена до всички американски кораби; в радиорубката на Йорктаун Чък бе един от първите, които я узнаха. Това беше сериозно доказателство, че приятелите му в мазето са били прави.

Чък се почувства облекчен. Даде си сметка, че е иронично — нямаше да е изложен на такава опасност, ако те бяха сбъркали и японците се намираха някъде другаде.

Служеше във флота от година и половина, но досега не беше влизал в бой. Набързо ремонтираният Йорктаун щеше да бъде мишена за японските торпеда и бомби. Корабът се движеше към хората, които щяха да направят всичко по силите си да го потопят, а заедно с него и Чък. Усещането беше странно. През повечето време беше странно спокоен, но от време на време го обземаше желанието да скочи от борда и да заплува обратно към Хаваите. Същата нощ писа на родителите си. Ако загинеше утре, и той, и писмото вероятно щяха да потънат с кораба, но все пак го написа. Не каза нищо по въпроса защо са го назначили на Йорктаун. През ума му мина да признае, че е хомосексуалист, но бързо се отказа. Каза, че ги обича и че е благодарен за всичко, което са сторили за него. Написа: „Ако загина в бой за една демократична страна срещу жестока военна диктатура, животът ми няма да е бил пропилян“. Когато го прочете отново, му прозвуча малко надуто, но го остави. Нощта бе кратка. Вдигнаха летците за закуска в един и половина след полунощ. Чък отиде да пожелае късмет на Трикси Паксман. Като компенсация за ранното ставане летците ядяха пържола и яйца. Самолетите им бяха вдигнати от подпалубните хангари с огромните елеватори на кораба; после ги закараха ръчно на местата им на палубата, за да ги заредят с гориво и муниции. Неколцина пилоти излетяха в търсене на неприятеля. Останалите седяха в летателни костюми в стаята и чакаха за новини. Чък застъпи на смяна в радиорубката. Точно преди шест сутринта получи сигнал от разузнавателен хидроплан: