Зимата на света [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Серия: ХХ век #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-50-0
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Зимата на света [bg]». Краткое содержание книги:
Японецът си тръгна.
Колата започна да се движи на зигзаг от само себе си. Сигурно някоя от предните гуми е била ударена. Чък се бореше с кормилото и опитваше да остане на пътя. Колата се завъртя настрани, Занесе извън настилката, заби се в нивата и спря. От двигателя се надигнаха пламъци и Чък усети миризмата на бензина. — Всички навън! — изрева той. — Преди резервоарът да е гръмнал! Отвори вратата си и изскочи навън. Отвори и задната врата — баща му изхвърча и издърпа и жена си. Чък видя как останалите излизат от другата страна. — Бягайте! — извика той, но нямаше нужда. Въпреки раняването, Еди вече търчеше с накуцване към тръстиковата нива. Уди едновременно носеше и влачеше Джоан, която явно също бе ранена. Родителите му, видимо невредими, се понесоха в полето. Той ги последва. И тримата тичаха стотина ярда, а после се проснаха на земята. За миг се възцари тишина. Звуците на самолетите се бяха превърнали в далечно бръмчене. Чък вдигна поглед и видя как мазният пушек от пристанището са издига на хиляди футове нагоре във въздуха. Над всичко това, на север се насочваха малцината останали бомбардировачи с висок таван на полета. Тогава се разнесе гръм, който го оглуши. Дори със затворени очи видя яркия блясък на експлодиралия бензин. Връхлетя го гореща вълна.
Надигна се и погледна назад. Колата гореше.
Скочи на крака:
— Мамо? Добре ли си?
— По чудо не съм ранена — спокойно произнесе тя, докато баща му й помагаше да стане. Уди огледа полето и видя останалите. Отърча до Еди, който стоеше прав, стиснал бедрото си с ръка.
— Ранен ли си?
— Боли ужасно — отвърна му Еди. — Но няма много кръв.
Успя да се усмихне.
— Мисля, че е горната част на бедрото ми, но не са засегнал жизненоважни органи.
— Ще те заведем в болницата.
В този миг Чък дочу ужасен звук.
Брат му плачеше.
Уди плачеше не като бебе, а като загубено дете — високи хлипове на пълно отчаяние.
Чък начаса разбра, че сърцето на брат му е разбито.
Изтича до него. Уди беше застанал на колене; гърдите му се вдигаха и спущаха тежко, устата му беше отворена, от очите му се лееха сълзи. Белият му ленен костюм беше покрит с кръв, но той не беше наранен. Между хълцанията простенваше:
— Не, не!
Джоан лежеше по гръб на земята пред него.
Чък веднага разбра, че е мъртва. Тялото й бе неподвижно, а очите бяха отворени и гледаха в нищото. Предната част на ярко оцветената й памучна рокля беше напоена с яркочервена артериална кръв; на места червеното потъмняваше. Чък не можеше да види раната, но предположи, че е получила куршум в рамото и че той е прерязал аксиларната й артерия. Сигурно е умряла от загуба на кръв за няколко минути.
Не знаеше какво да каже.
Останалите дойдоха и застанаха до него — мама, татко и Еди. Мама коленичи на земята до Уди и го прегърна.
— Горкото ми момче — каза тя, сякаш той беше дете.
Еди постави ръка на раменете на Чък и го прегърна дискретно. Татко коленичи до тялото. Той се протегна и хвана ръката на Уди.
Риданията на Уди леко утихнаха.
Баща му каза:
— Затвори очите й, Уди.
Ръката на сина му трепереше. Овладя я с усилие.
Протегна върховете на пръстите си към клепачите й.
После изключително нежно затвори очите й.
Дванадесета глава
1942 година (I)
I
В първия ден на новата година Дейзи получи писмо от бившия си годеник, Чарли Фаркарсън. Когато го отвори, Дейзи беше сама на масата за закуска в къщата на „Мейфеър“. У дома бяха само старият иконом, който й наля кафе, и петнадесетгодишната прислужница, която й донесе препечени филийки от кухнята. Чарли не пишеше от Бъфало, а от Дъксфорд, военновъздушна база в Източна Англия. Дейзи беше чувала за това място. То се намираше близо до Кембридж, където тя се бе запознала и със съпруга си, Бой Фицхърбърт, и с мъжа, когото обичаше — Лойд Уилямс. Стана й приятно да получи новини от Чарли. Той я изостави, разбира се, и навремето тя го мразеше. Ала това бе отдавна. Сега тя се чувстваше като съвсем различен човек. През тридесет и пета тя беше богата американска наследница, госпожица Пешков. Днес беше виконтеса Абъроуен, английска благородничка. Все пак това, че Чарли мислеше за нея, й достави удоволствие. Жените винаги предпочитат мъжете да ги помнят.
Чарли беше писал с тежка писалка и черно мастило.
Почеркът му беше нестроен, буквите — едри и неравни. Дейзи прочете:
„Преди всичко, разбира се, искам да се извиня за това, как постъпих с теб в Бъфало. Щом си помисля за постъпката си, потрепервам от ужас.“