Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)
- Автор: Вайс Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)». Краткое содержание книги:
Волфганг се усмихна детски и рече:
— Чудесна идея. Но вие ще бъдете мой гост.
— А не бихте ли искали да разговаряте по въпросите на композицията? — попита ван Свитен.
— Като наказание за моите грехове? — насмешливо забеляза Волфганг.
— Нима вие двамата не обичате музиката? — попита баронът.
— Може би тъкмо затова изобщо не бива да говорим за нея — отвърна Хайдн.
— Ще ни извините ли, бароне? — попита Волфганг.
Ван Свитен се чувствуваше ограбен — от разговора на двамата най-добри композитори, които познаваше, той навярно би почерпал много, но му бе неудобно да си го признае. От друга страна, не му се искаше да се покаже нелюбезен към Хайдн.
— Моята икономка за съжаление не е вкъщи — каза той, — иначе бихме направили обеда у дома.
Баронът измисли тази причина, за да не се охарчи — това беше очевидно, — и Волфганг и Хайдн си размениха многозначителни погледи. Като благодариха на стопанина, задето ги запозна, те се сбогуваха с него: не искали да злоупотребяват с гостоприемството му.
Отбиха се в най-близкото кафене; през време на храненето Хайдн почти не говореше, а Волфганг почти нищо не яде — така го заинтересува Хайдн, че не откъсваше очи от композитора, сякаш се мъчеше да проникне през физическата обвивка и да стигне до душата на този човек, душа на съвършен музикант. У Хайдн се чувствуваше някаква необикновена прямота и естественост; уверен в собствената си сила, в непоклатимата си слава, той сякаш смяташе това за нещо, което се разбира от само себе си.
Хайдн се нахрани и за пръв път от мига, в който дойдоха тук, вдигна очи към Моцарт и каза:
— Вие почти не се докоснахте до храната, господин Моцарт.
— Не съм гладен. Моля ви, яжте колкото желаете, не се съобразявайте с мен.
Хайдн се усмихна:
— Пък аз никога не губя селския си апетит.
Волфганг беше толкова развълнуван, че не можеше да мисли за стомаха си. От улицата достигнаха звуци на серенада и прекрасният глас на певеца привлече вниманието на двамата. Като си акомпанираше на мандолина, той пееше жална, трогателна песен.
— Но това е песента на Педрило от „Отвличането“! — радостно възкликна Хайдн.
— Познавате ли операта ми?
— Разбира се. Само един гений може да пише така изразително и същевременно просто. Чудесна музика! Бих дал всичко, за да напиша такава.
— А струнните ви квартети? Не съм слушал по-хубави от тях.
Сега и двамата се смутиха — бояха се да не се покажат неискрени един към друг. И все пак Волфганг не издържа. Певецът свърши песента и Волфганг му прати по сервитьора десет крайцера. После каза:
— Знаете ли, господин Хайдн, като чух Руските ви квартети, реших да напиша и аз цикъл квартети. Три вече са завършени и ще ми окажете голяма чест, ако благоволите да ги чуете у дома. Ще ми се това да стане по-скоро, да речем, утре.
Но на другия ден Хайдн трябваше да се връща в Айзенщат на работа — няма да му простят никакво закъснение. Обясни това на Волфганг, който не повярва на ушите си.
— Постоянно протаках отпуските си, когато работех при архиепископа — рече Моцарт. — Той изпадаше в ярост, заплашваше, но всъщност не ме наказа нито веднъж. А вие сте толкова години при принц Естерхази и един ден повече или по-малко…
— Не — вежливо, но твърдо го прекъсна Хайдн. — Не мога да закъснявам.
— И вие търпите такова робство?
— Какво да правя? — Забелязал голямото огорчение на Волфганг, Хайдн добави: — Ще ви съобщя, когато отново ми се открие възможност да посетя Виена.
— Ще удържите ли на думата си?
— Да. И с удоволствие ще чуя вашите квартети.
Волфганг изпрати Хайдн до жилището му. Минаха покрай катедралата „Свети Стефан“ и Хайдн рече:
— Пял съм тук в хора на момченцата. А когато гласът ми почна да мутира, Ройтер, императорският капелмайстор, предложи да ме кастрират — само така съм щял да си осигуря музикална кариера. Но баща ми, като научи това, довтаса във Виена чак от Долна Австрия, където живееше — пътешествие дълго и скъпо, а той не беше много по-богат от най-бедните селяни, — и забрани операцията. Затова вместо да стана втори Манцуоли, станах композитор.
— И надявам се, мой скъп приятел! — възкликна Моцарт.
Хайдн не знаеше какво да отговори; той разказа на Моцарт този епизод от своето детство, за да разведри унилата атмосфера пред раздялата. В самия миг на прощаването Волфганг буйно прегърна Хайдн, а Хайдн, който обикновено много сдържано проявяваше чувствата си, силно трогнат, топло се прости с Волфганг.