Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)
- Автор: Вайс Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)». Краткое содержание книги:
— Не ти ли се струва, че съм станал много делови? — попита Волфганг с надежда.
— Всичко зависи от това колко оставяш настрана. Твоята квартира с богато украсени тавани и грамадни прозорци навярно струва куп пари.
— Само четиристотин и осемдесет гулдена годишно, татко.
— Само? Никога не съм изкарвал повече за същия срок при Колоредо.
И тъкмо се готвеше да упрекне Волфганг заради това разточителство, синът му показа появилите се в залата Глук, Салиери и Боно.
— А Хайдн? — разочаровано попита Леополд.
— Няма да дойде. Днес го приемат за чирак в масонската ложа на Съгласието и той не може да присъствува на концерта. Ще те запозная с него утре вечер. И ти сам, надявам се, още преди да си заминеш обратно, ще станеш масон.
— Всичко е възможно. — Отношенията им в момента бяха твърде добри и Леополд внимаваше да не засегне с нещо сина си. Освен това в Мелгрубе цареше атмосферата на радостно очакване, което напомни на стареца колко много е загубил, откак престана да пътува с Волфганг.
— Мисля, че този концерт в ре-минор ще учуди мнозина — рече Волфганг.
Не, не само ще ги учуди, мислеше Леополд, като слушаше суровото, мъжествено встъпление — подобно нещо срещаше за пръв път в концертите на Волфганг. Но ето започна темата на соло-пианото и пръстите на сина както винаги уверено и леко се понесоха по клавиатурата, сякаш беше изпълнявал неведнъж тази партия. Мощта, която се чувствуваше в музиката, тревожеше и вълнуваше! Що за човек е този, който може да напише такава изпълнена с драматични конфликти и трагизъм музика? Не, това не е синът му. Леополд не познаваше този човек и все пак страстната мелодия го покоряваше. И то с безспорна сила и власт. Като композитор Волфганг бе отишъл много по-далеч, отколкото беше предвиждал той, баща му.
Но как публиката ще възприеме това? В концерта всичко е тъй ново и необикновено! И откъде са се взели тези скръбни нотки? Нима синът му толкова е изстрадал? Или въпреки тридесетте си години той вече е осъзнал това, което хората обикновено научават едва към шестдесетте? Дори бавната част на концерта в ре-минор звучеше трагично при всичката си красота и напевност.
Обзет от ням възторг, Леополд слушаше как уверено свири Волфганг нерепетираното рондо и си мислеше, че трябва да продължи книгата за него, която бе почнал да пише, когато синът му беше още дете. Кой би могъл да предполага, че талантът му ще отиде толкова далеч? Този концерт принадлежи на бъдещото столетие, а на самия него му остават навярно само още няколко години живот, каквото и да твърдят децата му.
Следната вечер бе посветена на току-що завършения цикъл от шест струнни квартета. Волфганг покани най-добрите музиканти, които познаваше: Карл Дитерс фон Дитерсдорф, Йохан Баптист Ванхал и Йозеф Хайдн.
Леополд познаваше Дитерсдорф и Ванхал само по име. Дитерсдорф се славеше като прекрасен композитор и цигулар и се ползуваше с особеното предразположение на императора. Ванхал бе по-малко известен като композитор, но го смятаха за най-добрия виенски виолончелист.
Волфганг представяше баща си на гостите и Хайдн рече:
— Господин Моцарт, вашата „Школа за цигулка“ изигра твърде важна роля в живота ми. Цигулката е любимият ми инструмент и смятам книгата ви за прекрасно пособие.
Към мнението му се присъедини Дитерсдорф, а след него и Ванхал.
„С комплиментите трябва да се внимава, отпърво се ориентираш в истинските причини, които карат някого да ги изрича, а едва после определяш степента на тяхната искреност“ — разсъждаваше Леополд, облегнал гръб в черешовото кресло на Волфганг и разглеждайки тримата музиканти. Хайдн има същия нос, брадичка и очи като брат си, отстъпва му по външност, но е по-дружелюбен. Дитерсдорф е облечен разкошно, при това е хубавец. Обаче Ванхал с доста странното си лице — широко чело, хлътнали бузи и леко увиснала челюст — също се ползува с голям успех във Виена.
Дитерсдорф и Ванхал заявиха, че господин Хайдн непременно трябва да вземе участие в изпълнението.
Въпреки очакванията на Волфганг Хайдн този път не отказа, а заяви, че се чувствува поласкан да изпълнява квартетите на Моцарт. Предложиха му да свири първа цигулка. Той прие. Дитерсдорф взе партията на втората, Волфганг на виолата, а Ванхал на виолончелото.
„Ако на света съществува музика в чист вид — мислеше Леополд, — тази музика е точно такава.“ Композиторите свиреха квартетите на сина му така благоговейно, както биха изпълнявали само собствените си творби. А когато концертът завърши, Волфганг, изпълнен с благодарност, топло прегърна приятелите си.