Сянката на планината

Тя се изправи. Свещта на масата оживи лицето й, сякаш го раздвижи нежна ръка. Целуна

ме и ме прегърна.

Беше облечена в червен чонсам с цепка отстрани на бедрото.

Косата й бе прибрана във формата на мидена черупка от чупки и къдри, и се

придържаше от отровна стреличка от сарбакан[90], която бе украсила накрая с червен

скъпоценен камък. Носеше червени ръкавици. Беше прекрасна и вечерта бе прекрасна, докато не произнесе името на Конканън.

— Моля?

— Конканън ми написа писмо — повтори тя и ме атакува с четири зелени царици.

— И ми го казваш сега!

— Другото, за което говорихме, беше по-важно.

— Искам да го прочета.

Грешен ход — но бях ядосан. Конканън така ми въздействаше.

— Не може.

— Не може ли? — Не.

— И защо да не може?

— Изгорих го — отвърна тя. — Може ли да отидем някъде другаде, където няма да

одимявам с цигари други освен теб?

Изкачихме се с мотора на върха на хълма Малабар с изглед към напуснатия от нас

ресторант на плажната ивица долу. Лампите по извивката на „Марин Драйв" обкичваха с

гирлянда корема на Всеобщата майка — великия океан.

Тя издуха към мен цигарен дим, а после ме пощади и излезе на ход само с две зелени

царици.

— Какво става?

— А какво ли не става, Карла?

Бяхме приседнали на каменния паметник — достатъчно високо, че да виждаме морето

през дърветата. Още една двойка седеше в тъмното на няколко метра от нас и си шепнеше.

Коли и мотоциклети преминаваха бавно и се подготвяха да поемат по дългия

криволичещ път, който заобикаляше градския зоопарк и се изкачваше стръмно към „Кемпс

корнър". Пътят бе напоен от миризмата на лъвове в клетка, скръбният им рев го огласяше.

На всеки трийсетина минути минаваха полицаи. Наблизо живееха някои от големите

богаташи. Една лимузина забави ход и пропълзя край нас. Беше със затъмнени стъкла.

Полека застанах до Карла, усетих допира на тялото й, готов да я блъсна настрана и да

извадя нож. Колата отмина и продължи надолу по хълма на лъвската горест.

— Защо изгори писмото?

— Ако тялото ти се зарази и имунната ти система няма сили да се справи със заразата, я

ликвидираш с антибиотици. Беше отровно и го изгорих с антибиотичен огън. Вече го няма.

— Не, още го има — в твоята памет. Всичко все тъй съществува в твоята памет. Ти не

забравяш нищо. Какво пишеше в него?

— То вече се е съхранило в паметта на двама души — неговата и моята. Защо да

съществува в паметта на трети човек?

Тя бързо си пое дъх. Познавах този рефлекс. Не поемаше кислород, а зареждаше оръжие.

Започваше да се ядосва и се готвеше да си го излее върху мен.

— Това засяга и двама ни — вдигнах ръце аз. — Писмото е нещо лично, разбирам. Но

тук става дума за враг. Трябва да ти е ясно.

— Той го беше написал с надеждата да ти го покажа. Това е номер. Конканън