Повелител на сенките [bg]

Високата врата на светилището беше изработена от желязо и гравирана със символ, който Кристина познаваше от раждането си: четирите букви на Съвета — по една за Съвет, Клейв, Завет и Консул.

Вратата се отвори безшумно под натиска на ръката й, разкривайки голяма стая. Кристина усети как се напряга, когато пристъпи вътре, спомнила си светилището в Института в Мексико Сити. Понякога си беше играла там като малка, наслаждавайки се на простора на мястото, тишината, гладките хладни плочки. Всеки Институт имаше светилище.

— Кийрън? — прошепна тя, влизайки навътре. — Кийрън, тук ли си?

Светилищата в Мексико Сити и в Лос Анджелис бледнееха в сравнение с размерите и внушителността на това в Лондон. Като огромно ковчеже от мрамор и камък, всяка повърхност в него сияеше. Нямаше прозорци, за да са защитени гостите вампири: светлината идваше от многобройни факли с рунически камъни. В средата на стаята имаше фонтан, в който се издигаше каменен ангел. Очите му бяха зейнали дупки, от които реки от вода струяха като сълзи и се изливаха в басейна отдолу. Върху постамента му бяха гравирани думите: A fonte puro pura defluit aqua.

От чист извор чиста вода извира.

Сребристи гоблени висяха по стените, макар изображенията върху тях да бяха избледнели от годините. Между две големи колони имаше кръг от високи столове с прави облегалки, съборени, сякаш някой ги беше блъснал в пристъп на ярост. По пода бяха пръснати възглавници.

— Как успя да отвориш вратата? — попита Кристина, поглеждайки през рамо към масивните й железни крила. Когато отново се обърна към Кийрън, той бе вдигнал ръцете си с дланите към нея: целите бяха покрити с тъмночервени белези, сякаш бе сграбчил нажежени ръжени и ги бе стиснал с всичка сила.

Желязото гореше.

— Това доставя ли ти удоволствие? — Дишаше тежко. — Ето ме тук, в нефилимския ви железен затвор.

— Естествено, че не ми доставя удоволствие. — Тя се намръщи насреща му.

Не успяваше да заглуши гласчето в себе си, което я питаше защо бе дошла. Не бе могла да се спре — непрекъснато мислеше за Кийрън, сам, предаден и изгубен. Навярно беше връзката между тях, онази, която бе споменал в стаята й. Ала тя усещаше присъствието му, неговото нещастие, като шепот някъде дълбоко в ума си, докато накрая бе излязла, за да го намери.

— Какво си ти за Марк? — попита той.

— Кийрън. Седни. Нека седнем и поговорим.

Той просто я гледаше, напрегнат и застанал нащрек. Като животно в гората, готово да побегне, ако тя помръдне.

Кристина се настани бавно върху разпръснатите възглавници. Приглади полата си, подви крака под себе си.

— Моля те — каза и махна към възглавничката пред себе си, сякаш го канеше на чай. Той се отпусна бавно, като котка, сядаща с настръхнала козина. — Отговорът е, че не знам. Не знам какво съм за Марк, нито той за мен.

— Как е възможно? Ние изпитваме онова, което изпитваме. — Кийрън сведе поглед към ръцете си, издължени, белязани от многобройни малки порязвания. — Онова в Лова бе истинско. Ние се обичахме. Спяхме един до друг, вдъхвахме дъха на другия и никога не се разделяхме. То беше истинско, винаги. Никога не е било лъжовно. — Той я погледна предизвикателно.