По заповед на президента

Канеха го на всички приеми, празненства и чествания, въпреки че не винаги желаеше да се запознава с десетките поканени — но се отзоваваше на поканите, защото като юрист беше задължен да се грижи за интересите на клиентите си. Всеки лобист се нуждае от хонорарите, които получава от избрано малцинство, но въпреки това е длъжен да се старае да задоволява изискванията на мнозинството — всъщност тази философия се споделяше и от правителствените кръгове. Така той неусетно заживя според прочутия афоризъм на Бен Джонсън, че „адвокатът е човек, способен да пледира както за едната, така и за другата страна в един процес, и то с еднакъв успех, но винаги съобразявайки се със закона“.

Обаче председателят никога не забрави за младежката си страст — защита на правата на личността, и никога не си позволи да защитава позиции, в които вътрешно не бе убеден. Често говореше на различни форуми за защита на правата на човека и така спечели уважението на хората, чиито политически възгледи съвпадаха с неговите. След това се сдоби с неочаквано силно влияние и вече стана трудно да се определя кое ще надделее в живота му — професионалната му кариера или политическите изяви. Тъй като навремето бе сътрудничил на Министерството на правосъдието, политиците също му обърнаха внимание. А могъщите юридически кантори във Вашингтон го харесваха заради умението му да се справя дори и с най-заплетените дела. Когато прекрати договора си с министерството и се зае с делата на корпорацията, той не само не се отказа от контактите си с политиците, но дори ги задълбочи, от което доверието, с което се ползваше сред конгресмените, нарасна още повече. Едната ръка непрекъснато миеше другата и накрая и той вече не можеше да определи коя ръка с какво се занимава. Между другото съдебните процеси, в които пледираше, му донесоха невиждана слава и понякога се стигаше дотам, че беше достатъчно само да заяви, че ще защитава някой подсъдим, и прокурорите се предаваха. Най-после бе постигнал това, към което се бе стремил от толкова много години.

Обаче сега проблемът бе именно в това. Той познаваше и харесваше Патрик Мартин като способен колега, който много бързо успя да си пробие път сред правителствените консултанти по правните въпроси, макар да не бе назначен за главен държавен адвокат — този пост се даваше само на сенатори, и то според политическата конюнктура. Мартин бе известен като аполитичен, макар и трудолюбив юрист и тъкмо затова не бе най-подходящата личност за правен съветник на президента Райън.

Той вече бе получил списъка. Един от сътрудниците му помогна на Пат Мартин да го състави. Сътрудниците му бяха много способни и лоялни, защото знаеха, че ще се издигнат само ако се стараят с всички сили — така, както се беше издигнал навремето техният шеф. Знаеха отлично, че шефът им може да им уреди добре платена работа в някоя голяма компания само с едно вдигане на телефонната слушалка. Затова веднага след като бе наредил, той получи списъка на бюрото си, при това в първоначалния му вариант, без да е зачеркнато нито едно име.