Шантарам

Индийският тристакубиков „Айнфелд Булет“ беше едноцилиндров четиритактов мотоциклет, сглобен по чертежите на оригиналния британски „Ройъл Айнфелд“ от петдесетте. Известен колкото с надеждността и издръжливостта си, толкова и със своеобразната си поддръжка, този мотор изискваше наличието на връзка между него и водача му. Водачът трябваше да проявява толерантност, търпение и разбиране; в замяна моторът ти даваше онова шеметно, небесно удоволствие да се рееш по вятъра, което трябва да познават птиците, подсилвано от чести преживявания, близки до смъртта.

Цял ден обикалях плажовете — от Калангуте до Чапора. Проверих всички хотели и къщи за гости и поръсих сушавите земи с дъжд от дребни, но изкусителни подкупи. На всеки плаж намирах местните чейнджаджии, наркопласьори, екскурзоводи, крадци и жигола. Повечето бяха виждали чужденки, отговарящи на описанието, но никой не беше убеден, че е видял точно Карла. Отбивах се в най-големите ресторанти по плажовете за по един чай, сок или нещо за хапване и разпитвах сервитьорите и управителите. Всички бяха отзивчиви и се опитваха да ми помогнат, защото им говорех на марати или хинди. Но никой от тях не я беше виждал. Няколкото подсказани ми следи не ме доведоха доникъде и първият ден от моето издирване завърши с разочарование.

Съдържателят на „Крайбрежен ресторант“ в Анджуна, набит младеж от Махаращра на име Дашрант, беше последният местен, с когото разговарях по залез-слънце. Той ми приготви обилна вечеря от зелеви сарми, пълнени с картофи, зелен боб с джинджифил, патладжани с кисело зелено чътни и препържена бамя. Когато храната беше готова, той донесе и своята чиния на моята маса и седна да се храни. Настоя след вечеря да изпия голяма чаша местно кокосово фени, а след това също толкова голяма чаша фени с кашу. Дашрант отказа един гора, който говори родния му марати, да си плаща вечерята, заключи ресторанта и потегли с мен на задната седалка на мотоциклета като мой гид. Смяташе това, че съм тръгнал да търся Карла, за изключително романтично — „много индийско“, както той каза — и искаше да отседна наблизо и да му бъда гост.

— Има няколко хубави чужденки в района — каза ми той. — Една от тях, ако е рекъл Бхагван, може да е твойта изгубена любов. Първо се наспи, а утре търси на свежа глава, нали така?

Възседнали мотора, с крака, спуснати на земята, щапукахме по дълъг песъчлив булевард между високи палми. Следвайки указанията му, стигнахме до една къщичка. Квадратната постройка беше изградена от бамбук, кокосови пръти и палмови листа. Виждаше се от неговия ресторант и беше с широк изглед към тъмното море. Влязох вътре в единствената стая. Той запали свещи и лампи. Подът беше пясъчен. Имаше маса и два стола, легло с гол гумен дюшек и метална закачалка за дрехи. Имаше и голяма глинена кана-„матка“, пълна с вода. Той гордо ми съобщи, че водата е извадена същия ден от местен кладенец. На масата имаше бутилка кокосово фени и две чаши. Дашрант ме увери, че тук моторът и аз сме на сигурно място, защото всички в района знаят, че къщата е негова, даде ми ключа за катинара на вратата и ми каза да остана, докато не намеря момичето си. Усмихна се, намигна ми и си тръгна. Чух го как си пее, докато се връщаше към ресторанта си между стройните палми.