Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
Обърнах се и се ръкувах с двамата Джорджовци. Когато стиснах ръката на Скорпиона, му подпъхнах двайсетдоларова банкнота. Бях я извадил от джоба си още щом чух гласовете им, и я държах готова, за да им я дам на раздяла. Знаех, че в техния свят тези пари стигат да ги направят богаташи до утре, ако техният приятен човечец с паричките се издънеше.
Отворих вратата на таксито и се качих. Шофьорът се вля в движението. Често ме поглеждаше в огледалото за обратно виждане.
— Не знам защо толкова ми се сърдиш — изхленчи Ула и махна очилата си, като ме поглеждаше изкосо. — Моля те, Лин, не ми се сърди. Моля те, недей.
Не се сърдех. За първи път от твърде много време насам не се сърдех. „Скорпиона е прав — помислих си. — Смисълът ни прави човеци.“ Ето, само ми подхвърлиха едно име и пак се гмурнах в океана на чувствата. Търсех една жена, търсех Карла. Свързвах се със света и поемах рискове. Имах основание. Имах мисия.
И тогава, в този момент на вълнение разбрах какво ме вкара в такова униние днес у Маджид и какво ме изпълваше с такъв гняв. Осъзнах напълно, че мимолетната мечта — мечтата на детето Кадер да ми е истински баща — ме беше запратила сред онези ревящи и блъскащи се вълни от отчаяние, в които често се превръща обичта между бащи и синове. И когато го видях, проумях, запомних, намерих сили да изтласкам мрака от сърцето си. Погледнах Ула. Вгледах се в синия лабиринт на очите й и се зачудих, без гняв и тъга, дали и тя не е замесена в предателството и вкарването ми в затвора.
Ула постави дланта си върху коляното ми. Стискаше силно, но ръката й трепереше. Чувствах как благоуханните секунди се разширяват около нас. Бяхме в клопка, и двамата, всеки в своята собствена здрава клопка. И отново щяхме да накараме паяжината на нашите връзки да затрепти.
— Спокойно, ще ти помогна, стига да мога — казах кротко и уверено. — А сега ми кажи за Карла.
Двайсет и четвърта глава
Голямото млечно колело от звезди изгря над среднощния хоризонт, мокро и треперещо над вълните, и сребристожълтата светлина на кръглата Луна заигра по станиолените гребени на вълните. Нощта беше топла, спокойна и съвсем ясна. Палубата на ферибота за Гоа беше претъпкана, но бях успял да си намеря местенце недалече от голяма група туристи. Повечето бяха друсани с трева, хашиш или LSD. От черните гръмогласни уста на портативна уредба кънтеше денс музика. Насядали между раниците, те се поклащаха и ръкопляскаха в такт, подвикваха си и често избухваха в смях. Бяха щастливи на път за Гоа. Онези, които отиваха там за първи път, пътуваха към една мечта. Старите се връщаха към единственото място на света, където се чувстваха истински свободни.
Плавах към Карла, гледах звездите, слушах хлапетата, които си бяха купили места на фериботната палуба. Разбирах тяхното невинно и изпълнено с надежда вълнение и — съвсем мъничко и отдалече — дори го споделях. Погледът ми беше суров. Тази суровост разделяше моите чувства от техните също така ясно и ненакърнимо, както метърът палубно пространство ме отделяше от тяхната възторжена навалица. Седях там, на люлеещия се ферибот, който пореше вълните с лекота, и мислех за Ула, за страха, проблясващ в сапфиреносините й очи, докато разговаряше с мен в таксито.
Онази вечер тя имаше нужда от пари, хиляда долара, и аз и ги дадох. Искаше да я придружа до хотелската й стая, където беше оставила дрехите и личните си вещи. Отидохме заедно и въпреки треперенето и уплахата й, събрахме багажа и платихме сметката, без нищо да се случи. Беше загазила покрай някаква сделка, в която бяха замесени Модена и Маурицио. Сделката, подобна на много от бързите далавери на Маурицио, се беше прецакала. Хората, изгубили парите си, не се бяха задоволили със загубата и нямаха намерение да зарежат тази работа. Искаха си парите и искаха кръв, не задължително в този ред.
Тя не ми каза кои са. Не ми каза и защо са я набелязали за мишена, нито какво смятат да правят с нея, ако я хванат. И аз не попитах. А трябваше, разбира се. Това щеше да ми спести много неприятности. В далечна перспектива — дори да спаси един-два човешки живота. Но Ула всъщност не ме интересуваше. Исках да науча нещо за Карла.
— Тя е в Гоа — каза ми Ула, когато напуснахме хотела.
— Къде в Гоа?
— Не знам. На някой плаж.
— В Гоа има много плажове, Ула.
— Знам, знам — изхленчи тя и се разтрепера заради раздразнения ми тон.
— Ти каза, че знаеш къде е.
— Знам. В Гоа. Знам, че е в Гоа. Тя ми писа от Мапуса. Вчера получих последното й писмо. Някъде около Мапуса е.