Шантарам

Поуспокоих се. Натоварихме багажа й в чакащото такси и наредих на шофьора да я откара в апартамента на Абдула в Брийч Кенди. Внимателно оглеждах околните улици и бях почти сигурен, че не ни следят. Таксито потегли. Седях мълчаливо и гледах през прозореца тъмните улици.

— Тя защо замина?

— Не знам.

— Трябва да ти е казала нещо. Тя е приказлива.

Ула се разсмя.

— Нищо не ми спомена за заминаване. Ако ме питаш какво мисля аз, заминала е заради теб.

При тази мисъл любовта ми към Карла се сви уплашено. Суетността ми се наду от това ласкателство. Потуших сблъсъка им с резкия си тон:

— Трябва да има и още. Тя страхуваше ли се от нещо?

Ула пак се разсмя.

— Карла не се страхува от нищо.

— Всеки се страхува от нещо.

— Ти от какво се страхуваш, Лин?

Обърнах се бавно и я огледах. Търсех в мъждивата светлина някакъв намек за злоба, за скрит смисъл или алюзия във въпроса й.

— Какво стана онази нощ, когато трябваше да се срещнем пред „При Леополд“? — попитах.

— Онази нощ — не успях да дойда. Попречиха ми. Модена и Маурицио промениха плановете си в последния момент и ме спряха.

— Спомням си, че искаше аз да дойда, защото не им се доверяваше.

— Вярно. Е, на Модена му имам доверие, донякъде, но той е слаб срещу Маурицио. Не може да отстоява своето, когато Маурицио му нарежда какво да прави.

— Но все пак това не обяснява нищо — сопнах се аз.

— Знам — въздъхна тя, очевидно разстроена. — Опитвам се да обясня. Маурицио беше уредил една сделка… Обир, всъщност… и аз бях по средата. Маурицио ме използваше, защото мъжете, които смяташе да обере, си падаха по мен и ми вярваха, знаеш как е.

— Да, знам как е.

— Лин, моля ти се, не съм виновна, че не дойдох онази нощ. Те искаха да се срещна с клиентите, сама. Страх ме беше от тези мъже, защото знаех какво е наумил Маурицио, и затова поисках да дойдеш с мен като приятел. После си промениха плановете и проведохме срещата заедно, на друго място. Не можах да се измъкна, за да ти съобщя. На другия ден се опитах да те намеря, да ти обясня и да ти се извиня, но… тебе те нямаше. Навсякъде те търсих, заклевам ти се. Много съжалявах, че не съм отишла на срещата в „При Леополд“, както ти обещах онази вечер.

— Кога разбра, че съм в затвора?

— След като те пуснаха. Видях Дидие и той ми каза, че изглеждаш ужасно. Това беше първото, което… чакай малко… ти… ти да не си мислиш, че аз имам нещо общо с влизането ти в затвора? Така ли мислиш?

Продължих да я гледам в очите и чак после отвърнах:

— А имаш ли?

— Мамка му! Господи! — изхленчи тя и нещастно изражение разкриви хубавичкото й личице. Тя бързо заклати глава, все едно се мъчеше да попречи на някаква мисъл или чувство да се загнезди в мозъка й. — Спри колата! Шофьорът!_ Банд каро! Аби, аби! Банд каро! Веднага! Спри!_

Шофьорът спря до тротоара край редица магазини със спуснати решетки. Улицата беше опустяла. Той загаси мотора и ни загледа в огледалото за обратно виждане.

Ула се помъчи да отвори вратата. Плачеше. Удари нервно дръжката на вратата, но тя не искаше да се отвори.

— По-полека — внимателно отдръпнах ръцете си и ги стиснах. — Всичко е наред. По-полека.

— Нищо не е наред! — разплака се тя. — Не знам как се забъркахме в тази каша. Модена хич не става за бизнес. Двамата с Маурицио оплескаха всичко. Измамиха много хора, обаче все се измъкваха. Но с тия не стана. Тия са други. Много ме е страх. Не знам какво да правя. Ще ни убият. Всичките. А ти си мислиш, че аз съм те подложила на ченгетата? Защо, Лин? За такава ли ме мислиш? За каква ме мислиш?

Пресегнах се да отворя вратата. Тя слезе и се облегна на колата. Слязох и аз. Тя трепереше и хълцаше. Прегърнах я и я оставих да се наплаче.

— Няма нищо, Ула. Не мисля, че ти имаш нещо общо. Никога не съм го мислил изобщо, дори и когато онази нощ те нямаше пред „При Леополд“. Питах те, защото… така можех да приключа с това. Трябваше да те попитам. Разбираш ли ме?

Тя ме погледна в очите. Уличните светлини припламваха в големите й сини очи. Устните й бяха отпуснати от изтощение и страх, но в погледа й имаше някаква далечна, неунищожима надежда.

— Ти наистина я обичаш, нали?

— Да.

— Това е хубаво — каза тя със замечтан копнеж и се извърна. — Любовта е хубаво нещо. А Карла се нуждае от любов, много. Модена също ме обича, знаеш. Обича ме истински…