Червени морета под червени небета

— Богове! — възкликна Делмастро, докато им помагаше да се качат на борда. — Какво стана? Ранени ли сте?

— Чувствата ми са малко понащърбени, но цялата тази кръв я взехме назаем за случая — отвърна Джийн.

Локи огледа собствените си елегантни одежди, омазани с живота на поне двама от нападателите им. Двамата с Джийн мязаха на пияни касапи любители.

— Получихте ли нужното? — попита Делмастро.

— Нужното? Да. Онова, което може би сме искали? Не. А пък от тайнствените нападатели, които и за миг не ни дадоха мира в града? Твърде много.

— И кои са те?

— Нямаме представа — отвърна Локи. — Откъде знаят тия копелета къде сме и кои сме? Близо два месеца минаха! Къде сме проявили непредпазливост?

— В Кулата на греха — обади се малко стеснително Джийн.

— Тогава как така ни причакваха на пристана? Много са сръчни тия, бе!

— Проследиха ли ви до кораба? — попита Делмастро.

— Поне ние не забелязахме, но ако се бяхме туткали, щяхме да сме глупаци — отвърна Джийн.

Делмастро кимна, извади свирката си и свирна трите познати резки ноти.

— В средата на палубата! На лостовете на кабестана! Готови за вдигане на котва! Хората на боцмана, готови за вдигане на лодката!

— Изглеждате разстроени и двамата — обърна се тя към Локи и Джийн, щом екипажът се развихри около тях.

— А защо да не сме? — Локи разтърка корема си. Все още усещаше тъпа болка на мястото, където го беше ударил биячът на кулата. — Да, измъкнахме се, но в замяна ни стовариха цяла камара неприятности.

— Знаеш ли какво обичам да правя, когато съм в скапано настроение? — попита мило Езри. — Да оплячкосвам кораби. — Тя вдигна показалец и бавно посочи над палубата и суетящите се по нея моряци към морето. Там се виждаше още един кораб, фенерите на кърмата му го осветяваха на фона на късния мрак. — Я вижте, един се задава!

Няколко мига по-късно те вече чукаха на вратата на Дракаша.

— Ако тая кръв беше ваша, нямаше да се държите на крака — отбеляза тя, след като ги покани да влязат. — Прекалено ли е да се надявам, че е на Страгос?

— Да.

— Жалко. Е, поне се върнахте, а това вдъхва известна увереност.

Паоло и Косета се бяха оплели един в друг на малкото си легло и мирно хъркаха. Дракаша като че не смяташе за нужно да шепне в тяхно присъствие. Локи се ухили — спомни си, че на тяхната възраст се беше научил да спи сред истински ужаси.

— Някакъв истински напредък отбелязвате ли? — попита Дракаша.

— Получихме отсрочка — отвърна Локи. — И се измъкнахме от града, вероятността, за което беше доста съмнителна.

— Капитане, чудехме се дали да не подхванем малко по-рано следващата част от заговора — обади се Делмастро.

— Например веднага.

— Искате да се качите на чужд борд, да си пообщувате с хора?