Гравитационна дъга [bg]
- Автор: Пинчон Томас Рагглз
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Читанка
- Переводчик: Красимир Желязков
- Жанр: История
Электронная книга - «Гравитационна дъга [bg]». Краткое содержание книги:
Творчеството му се характеризира с метафоричност, интертекстуалност, богата лексикална и техническа начетеност по много теми и сложни въпроси (от историята, науката, математиката), в които фикцията и реалността са слети в почти неразделима симбиоза.[6] Личността му е обгърната в мистерия, тъй като не дава интервюта и не се появява на обществени събития – дори на церемонии по получаване на присъдени му награди. Романите му „V“ (1963), „Обявяването на серия № 49“ (1966 и „Гравитационната дъга“ (1973) го превръщат в култов автор в американските университетски среди.
Носител на наградата на американската критика за 1974 година.
На български език първата му издадена книга е „Обявяването на серия № 49“, преведена от Красимир Желязков, а откъс от първия му и най-прочут роман, „V“, излиза в „Литературен вестник“ в превод на Зорница Димова.[7]
Три километра по-нататък по пътя Слотроп стига до споменатия от „Киселината“ канал: спуска се по тротоара за малко долу под моста, където е влажно и прохладно. Тръгва по брега и се оглежда за лодка, която да отмъкне. По протежение на целия бленуващ затревен склон се излежават на слънце загорели и златисти момичета по шорти и потници. Облачният следобед се е уталожил до смекчени от ветреца периферии, деца коленичат до водата с върви за риболов, две птици се гонят през канала, рязко пикират надолу, очертават лупинги нагоре сред провесеното вълнение на зелените дървесни корони, кацат и започват да пеят. Гледана от разстояние, светлината е като обгърната от млечнорозова мараня и плътта на момичетата вече не е обезцветена от слънцето в зенит, а галена от по-мекото озарение се пробужда за по-топли оттенъци, полусенки от бедрени мускули и опънати влакна на кожните клетки призоваващи: докосни ме… остани… Слотроп продължава пътя си, покрай широко отворени очи, покрай усмивки, разцъфващи като нежна зора. Какво го прихваща? Да остане, защо не? Обаче какво го кара да отмине, да продължи?
Има четири-пет лодки завързани за перилата, но все някой наблюдава. Най-после Слотроп попада на малка тясна плоскодънка, веслата са в гнездата и готови за употреба, по-горе на склона има само едно одеяло, чифт обувки с високи токове, мъжко сако, а наблизо горичка. И Слотроп скача бързо в лодката и потегля. Вие се забавлявайте, — малко гадничко е от моя страна — не ми е до развлечения сега, но пък мога да ви отмъкна лодката! Ха!
До залез-слънце той гребе усилено срещу вятъра, прави дълги почивки, наистина не е във форма, наметката го задушава в конус от толкова смрадлива пот, че накрая се налага да я свали. Патици прелитат на бдително разстояние, от ярко оранжевите им клюнове капе вода. Вечерният вятър накъдря повърхността на канала, залезът в очите му набраздява водата в червено и златисто: царствени краски. Отломки от корабокрушения стърчат от водата, на тази светлина дозряват ръжда и оловен миниум, очукани сиви корпусни плоскости, разслоени нитове, неположени кабели разперили във всички посоки на компаса истерични снопчета проводници, честоти вибрират от вятъра на недостъпни за човешкия слух. Отвързани празни баржи отминават бавно, изоставени и обезлюдени. Прелита щъркел, лети за дома, и внезапно пред него над канала — бледата арка на надлеза „Авус“. Продължи ли нататък Слотроп, значи да се върне в американския сектор. Той завива напряко на канала, слиза на отсрещния бряг и тръгва на юг, като гледа да заобиколи съветския контролно-пропускателен пункт, който според картата е някъде вдясно. Повсеместно движение в сумрака: елитни руски гвардейци със зелени фуражки и непроницаеми физиономии маршируват и преминават на камиони, на коне. Съпротивлението се долавя в угасващия ден, припряното тълпене, потрепващите примки на радиопеленгаторните антени, предупреждение от Потсдам: стой по-далеч… стой по-далеч… С приближаването на полето около това прикрито международно сборище на другия бряг на Хафел, неговата плътност се усилва. Бодайн е прав: и комар не може да се прехвръкне. Слотроп знае това, но продължава да се прокрадва напред, в търсене на по-малко чувствителни оси на подозрение, и снове на зигзаг, насочен безвредно на юг.
Невидим. По-лесно му е да вярва, че е такъв, колкото по-дълго може да продължава да върви. Преди време по Еньовден, между полунощ и един часа, в обувките му попаднаха спори от папрат. Слотроп е невидимият младеж, бронираният урод776. Приятелче на Провидението. Те са болезнено съсредоточени върху втълпените им от Войната различни видове опасност — призраци, които сега някои от тях могат да бъдат обречени да носят, докато са живи. За Слотроп обаче това е просто комплект от заплахи, с които той няма нищо общо. Те все още са заседнали някъде в географското пространство, очертават граници на зоните на поражение и дават разрешение за действие на войници, и единствените същества притежаващи способността да нарушават тяхното пространство, благополучно биват улавяни и парализирани в комикси. Те размишляват. Не знаят, че Ракетчикът е тук. Продължават да минават покрай него и той остава сам, попит от кадифето и еленовата кожа на вечерта — ако го виждат, неговият образ моментално бива прехвърлян към възможно най-затънтените мозъчни участъци, където остава в изгнание заедно с други нощни същества… След малко той отново завива надясно, към залеза. Все още му остава да пресече това голямо супершосе. Случвало се е отделни германци да не могат да се върнат у дома десет-двайсет години, защото когато бил прекарван някой аутобан, те се оказвали заварени откъм грешната му страна. Вече изнервен и с натежали като олово крака, Слотроп се изкачва с усилия по насипа на надлеза „Авус“ и се вслушва в засмукващия вихър на движението над главата му. Всеки шофьор смята, че е овладял и контролира своето превозно средство, всеки е уверен, че разполага със самостоятелно местоназначение, обаче Слотроп е на друго мнение. Шофьорите са на пътя тази вечер, защото така е нужно на Тях: шофьорите трябва да образуват смъртоносна бариера. Тук гъмжи от безразсъдни аматьори в стил Фриц фон Опел777, което обещава игрив спринт на Слотроп — те ръмжат устремени навътре към оня знаменит S-завой, където маниаци с бели каски и тъмни авиаторски очила някога са свещенодействали над техните ускорявани от вятъра машини, омайвали са ги да фучат край струпаните на куп тухли с пронизително ревящ устрем (възхитени погледи на полковници в парадни форми и полковнишки съпруги с широкополи шапки а ла Грета Гарбо, всички те в безопасност горе на техните бели кули, но попадащи в категорията на участници в днешната авантюра, и всеки очаква собственото излизане на повърхността над притаения отдолу източник на насилие…).
776
Навечерието на Еньовден (денят на Св. Йоан Кръстител) е лятното слънцестоене (22 юни). Виж отново „Тевтонска митология“ от Якоб Грим: „Семената на папратта правят човека невидим, но те са трудно откриваеми, защото узряват само между 12 (полунощ) и 1 часа в нощта на лятното слънцестоене, и след това веднага опадват и не могат да бъдат намерени. Един човек, който в такава нощ случайно търсел изгубено конче, минал през ливада, където зреело папратово семе и няколко семена попаднали в обувките му. На следващата сутрин той станал невидим.“
777
Фриц Адам Херман фон Опел (1899–1971) — внук на Адам Опел основател на фирмата „Опел“. Запомнен главно с неговите ефектни и вълнуващи демонстрации на ракетно задвижване на автомобили, мотоциклети и самолети още в 1928 г., които му спечелват прозвището „Ракетния Фриц“. — Б.пр.