Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Кръгът от каинисти се разтвори, за да пропусне т’Пас и Делиан.
Дребният мургав сакат мъж седеше на каменния под, изпънал безжизнените си крака пред себе си. Той гледаше обградилите го каинисти както вълк, попаднал в стадо карибу; намръщи се, когато видя т’Пас, и махна с ръка към гърбовете на мъжете и жените, които го пазеха.
— Ти ли си главният клоун в този панаир?
— Аз към т’Пас от Нарнен хил, бивш вицепосланик в Безкрайния двор — отвърна флегматично тя. — Не знам какво е панаир, но ако съм те разбрала правилно, значи, да, аз съм… главният клоун.
— От Манастирите — изсумтя той. — Трябваше да се досетя по начина, по който спориш: сякаш поучаваш малоумни хлапета.
— Чул си ме?
Той оголи зъби.
— Молех се някой да те убие.
— На Фестивала на Възнесението молитвите ти ще бъдат чути. Не те ли радва толкова явна демонстрация на силата на вярата ти?
— Питай ме тогава — отвърна той и се облегна на една страна, изкривявайки врата си така, че да може да вижда зад масивното ѝ тяло. — И кое е твоето кученце? Неговата история каква е?
Т’Пас отстъпи встрани и погледът му среща за пръв път Делиановия. Черните очи се разшириха, после се присвиха.
— Я виж ти — рече той. — Да ми го начукат като на девствена коза.
— Хари — рече Делиан, останал без дъх. Той все още не можеше да повярва, че това се случва. — Ти си, нали? Наистина си ти. Ти си Хари Майкълсън…
В присвитите очи проблесна меланхолична усмивка.
— Доста време мина, Крис…
Виковете на затворниците вече бяха започнали да утихват до обичайното мърморене, но бученето в ушите на Делиан ги компенсираше. Под това бучене се таеше изумление: срещата на погледите им бе изтрила няколко пласта от живота му. Сякаш последните двайсет и седем години бяха просто тренировка, подготовка, репетиция за ролята, от която някога той можеше само да бяга, но сега бе намерил в себе си сили да изиграе докрай.
Ще се справя — помисли си Делиан. — Най-накрая съм готов.
— Да — отвърна най-накрая той. — Да, доста време мина. Вече не съм Крис Хансен, Хари. Трябва да ме наричаш Делиан.
— Нима? Като принца на Митондион, а?
— Това съм аз — отвърна Делиан.
— Ти си Подмененият принц? — Хари поклати глава и се усмихна, сякаш бе чул някаква шега, разбираема само за него.
Мисля, че можеш спокойно да ме наричаш Подменения крал, помисли си Делиан, но каза само:
— Нещо такова.
— Без майтап? Ами добре тогава.
Дребният мургав сакат мъж се облегна на едната си ръка, за да може да протегне другата.
— Радвам се да се запознаем, Делиан — каза той. — Мисля, че можеш да ме наричаш Каин.
— Значи това наистина си ти — промърмори Делиан. — В края на краищата се оказва, че наистина ти си Каин.
Хари сви рамене и пръстите му се вкопчиха в изцапания памучен панталон, покриващ неподвижните му нозе. Тръсна глава като човек, който се опитва да прогони някакъв кошмар.
— Да — отвърна той. — С удоволствие бих си побъбрил с теб няколко часа, но трябва да свърша това-онова, докато все още съм привлякъл вниманието на останалите. Кажи ми само едно нещо…
— Какво искаш да знаеш?
Каин преплете пръстите на ръцете си и изпука кокалчетата си едно по едно — поредица от глухи смъртоносни изщраквания, като при зареждане на револвер.
— Кого трябва да убия, за да се напия с вода?
Петнайсет
Има един цикъл от предания, който започва в древни времена, когато човешките богове решили, че в отредения им кратък живот всичките им смъртни деца трябва да познаят мъката, загубата и поражението.
Но се случило така, че един от смъртните изживял почти целия си определен срок, без да познае поражение; за него единственото поражение било отстъплението. И скоро кралят на човешките богове решил да научи упорития смъртен на смисъла на поражението. И накрая — и този край очаква всички, които се осмелят да се противят на боговете — смъртният отстъпил и умрял.
Но преданието за този мъртъв човек, което си разказват мъдреците, не завършва със смърт.
Този мъртъв човек не лежал спокойно в гроба си; земната прегръдка не успяла да го задържи. Трупът му се въртял и се гърчел, и стенел, спомняйки си за живота.
Един ден някакъв странник търсел пътека, която да го изведе от тъмната гъста гора. Странникът вървял по следите на вятъра, който духал отвъд този свят, и той го довел до неспокойния гроб. Странникът погледнал към гроба и се обърнал към трупа, който лежал в него, с думите: „Дълбай по-надълбоко и намери по-тъмен гроб.“