Сянката на планината
- Автор: Робертс Грегори Дэвид
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Zамония
- ISBN: 9786199087701
- Переводчик: Светлана България Комогорова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Сянката на планината». Краткое содержание книги:
им в рупии по нелегалния курс, а тя продаваше валутата на престъпния синдикат в Южен
Бомбай. Никой освен собствениците й, които твърде много имаха какво да губят, не знаеше
кои точно са купувачите. Някои твърдяха, че синдикатът бил създаден от дива компания
продуценти и киноактьори. Според друг слух той беше бомбайско поделение на масонска
ложа.
Които и да бяха, не бяха глупави. Контролираха осемдесет процента от нелегалните
долари в южната част, печелеха повече от всеки друг по веригата и не рискуваха да попаднат
нито за час зад решетките.
След приспадането на разходите начинанието по обмяната на валута ми носеше двайсет
хиляди рупии чиста печалба месечно. Ако все още живеех в бордея, щях да съм крал. На
улицата това бяха нищо пари.
Почнат ли престъпленията да носят доходи, човек скоро разбира, че ключът към
оцеляването не е в печеленето на пари, а в опазването им. Към всяка изкарана на черно твоя
рупия посягат сто ръце да я вземат. А не можеш да викнеш ченгетата, защото често тъкмо те
прибират парите.
Когато човек изкара цели бали пари, а липсва пламенното желание да ги харчи, защото
обича да заделя за черни дни, малко решения са по-важни от това къде ще реши да ги пази.
Първото правило е да не ги държи всичките на едно място. Ако тръгне на зле и трябва
да жертва нещо, добре е да има тлъст резерв. Аз държах известна сума у дома в случай на
бягство. Друга част държах при Тито, човека на Дидие. Мина ме по приятелската тарифа —
два процента. Пак казваше, че били десет процента, но ми удържаше само два.
— Прощавай — каза, когато по навик отново измърмори „десет процента". — Умът ми
нещо ми е сърдит.
— Слушай, Тито, ако някой ти съобщи, че ме държат вързан някъде в мазе, измъчват ме
и ти каже паролата „Триста спартанци", направо му дай парите, става ли?
— Дадено! — отвърна той. — Срещу десет процента.
ПЕТДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
НА ВСЯКА ЖЕНА В ИНДИЯ, достигнала определена възраст, автоматично започват да
й казват „леля". Леля Лунен сърп, собственичка на черна банка на рибния пазар, беше към
петдесетгодишна сладострастна съблазнителка — разправяха, че всеки мъж, прекарал с нея
десет минути, не издържал и й правел предложение. А леля Лунен сърп, свалила траура
вдовица, прилагаше целия си значителен арсенал от дарби при всяка сделка да разтегли
минутите до двуцифрено число.
Досега с леля Лунен сърп винаги приключвах за девет минути: свършваме работа, измитам се.
— Здравей, лельо Лунен сърп! — поздравих и подадох увитата в хартия пачка рупии на
нейния помощник, седнал зад щанда с рибата. — Как си?
Тя ритна към мен пластмасов стол. Столът се пързулна и се спря в краката ми. И преди
го бе правила. По-точно правеше го всеки път.
Рибеното масло, попивало десетилетия наред в бетона, почти премахваше триенето от
повърхността. Трудно беше да се разхождаш тук. Трудно беше даже да се задържиш прав.
Сякаш мъртвите риби, просмукали се в камъка около въженото легло на леля Лунен сърп, искаха да ни подхлъзнат да паднем. И хора падаха всеки ден.
Взех стола — знаех, че от черната банка на леля Лунен Сърп няма как да се изнижеш
бързо.
Седнах в края на много дълга маса от неръждаема стомана за транжиране. Беше една от
няколкото такива на рибния пазар — площадка колкото футболно игрище под навес от
разкривени гофрирани ламарини и зацапана слюда.
За деня работата бе приключила, виковете бяха заглъхнали и цареше тишина, подобна
навярно на издиханията на риби, давещи се в нашата атмосфера, тъй както ние се давим в
тяхната.
Можех да чуя как леля Лунен сърп преглъща. Можех да чуя как тиктака часовникът на
стената. Чувах и как помощникът й брои парите внимателно, без да бърза.
В сянката под навеса жегата беше по-голяма, отколкото на слънчевата улица вън.
Отначало миризмата бе страшно силна и ме накара да си запуша носа, но скоро изтъня до
лекия лъх на извадена от водата риба.
В далечния край на пазара някой пусна маркуч. Кръв и плът от умъртвен морски живот
заплува в издълбаната в бетонния под канавка.
Леля Лунен сърп стоеше край канавката по чехли; върху въженото й легло бе метната