Сянката на планината

зашаваха като пипала на актинии, огрени от лъчите на онази преобърнатата луна.

Никой не би могъл да твърди, че не притежава чар. Но самата нея харесвах повече, отколкото прословутите й номера.

Леля Лунен сърп винаги бе въоръжена — интересен факт сам по себе си, откъдето и да

го гледаш. Имаше малък автоматичен пистолет, подарък от главния комисар. Исках да науча

защо. Исках да знам историята. Знаех, че е стреляла с него два пъти — и двата, за Да спаси

човек от бандити от чужди райони.

Тя гледаше на ръка и като гадателка изкарваше повече пари, отколкото от търговията с

риба и нелегалната банка, взети заедно.

Бе печелила женското първенство по борба в рибарското селище три години подред. То

представляваше чисто женско съревнование, строго пазено от погледите на съпрузите, братята и бащите, които се нареждаха с гръб около кръга, в който се борят жените. Никой

нямаше право да гледа, освен жените, които се състезават, Докато не излъчеха победител.

Искаше ми се да я питам за състезанието. Искаше ми се да я питам защо комисарят й бе

дал оръжието. Но не исках да участвам в игричките й с минимален срок десет минути.

— Жената винаги намира начин — каза тя, протягайки се, и погледна часовника. —

Поне веднъж, докато правиш любов с жената, покорила сърцето ти, ще си помислиш за мен.

— Виждаш ли, лельо Лунен сърп, за това грешиш. Няма как да стане.

— Толкова ли си сигурен? — Тя се взря в очите ми. Може би ме изпитваше. А после се

плесна по бедрата и избухна в смях. Толкова приятно ми стана, че и аз се разсмях.

— Всичко е точно! — подвикна помощникът й и пъхна моята пачка рупии в желязно

сандъче, заключи го и записа сумата в счетоводната книга.

— Не си първият, дето го казва — рече леля Лунен сърп. — Но и тия, дето го казват, не

са много. Повечето идват да просят безплатно шоу и си измислят поводи, за да поприказват с

мен.

— Нека сме справедливи към тях — има с какво да си изплакнат окото.

Тя се разсмя.

— Благодаря ти, Шантарам. Така тръгна легендата, че умея да гледам на ръка. Измисли я

един съпруг прелюбодеец, та да може да ме държи за ръка и да наблюдава фазите на луната.

На някои толкова им се ще, та чак пот ги избива. Дори и хора, които ги знаеш. Приятелят ти

Дидие посяда при мен всяка седмица.

— Бас държа! — ухилих се аз. — Защо го правиш, лельо Лунен сърп?

Внезапно осъзнах, че въпросът може да я обиди и побързах да кажа:

— Прощавай, това беше въпрос на писател и сигурно е непростимо невъзпитан.

Тя пак се заля от смях.

— Шантарам, този въпрос може да го задаваш само когато имаш нужната сила. Тъй че

когато събереш сили, запитай се сам.

— Гаджето ми ще е във възторг от това изказване.

— Доведи я следващия път с теб — изрече заплашително тя.

— Ами ако се задържи повече от десет минути и ти направи предложение?