Магьосническа ярост
- Автор: Bast Anya
- Серия: Магьосници на елементите #4
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Магьосническа ярост». Краткое содержание книги:
— Твърде късно. Вече си имам.
Той повдигна вежди.
— Никога няма да я видиш, приятелче. — Тя се ухили и прокара памучната топчица през раната.
Той изскимтя.
— Съжалявам. Имайки предвид, че току-що си се бил с демон, за това си доста голямо мрънкало.
В отговор той само се взира в нея.
— Как изобщо премина през защитите на апартамента ми?
— Аз ги направих, Сарафина, което означава, че мога да ги разруша.
Разбира се. Оф. Тя мислено се плесна по челото.
— Значи си наблюдавал жилището ми? Стоял си на улицата отвън, следейки ме?
— Да.
Това бе малко зловещо.
— Та, предполагам все още мислиш, че съм лош човек.
Той не отговори за момент.
— Не. Не и след тази вечер. Наблюдавах те, за да видя дали…
Тя кимна, прободе я гняв.
— Използвал си ме за стръв, нали? За да видиш дали Стефан ще се появи отново.
— Да, и това го имаше — отговори той, свивайки едното си рамо. — Но и за да се уверя, че ще си в безопасност. Честна скаутска.
Устните й се извиха.
— Някак си не те виждам като бой скаут, Тео.
— Тук ме хвана. Никога не съм бил.
— Даже не искам да знам на какво прилича апартамента ми след битката. Хазяинът ми ще ме съди ли за щетите по неговата собственост?
Тео поклати глава.
— Вече съм се погрижил. Използвах земна магия, за да го разчистя. Изглежда почти като нов. Малко е разхвърляно, но няма нищо, заради което да те съди хазяинът ти. Дори сложих звукова бариера около мястото, така че няма да получиш оплаквания за шума.
— Леле. Благодаря ти.
— Това е стандартна процедура. Сборището не иска не-магьосниците да задават прекалено много въпроси. Най-добре да ни оставят на митовете и Холивуд.
Той отново трепна, когато тя намаза още дезинфектант върху раната.
— Съжалявам.
— Знаеш, че лекуването е част от огнената магия — каза през зъби той. — Боли дяволски много по-малко от антисептика.
— И аз така прочетох в тайния наръчник за магьосници. Обаче не възнамерявам да го пробвам.
— Защо не? Все някога ще трябва да се научиш. Може и да е сега.
— Квалифициран ли си да ми предадеш този урок?
Той сграбчи китките й и тя леко подскочи, стресната. Пръстите му бяха топли върху кожата й и тъмният му, напрегнат поглед проникваше в нея.
— Просто намери седалището на магията си, бъди едно цяло с него и ще стане естествено. Нищо работа е, щом приемеш силата си. Няма значение, че ще бъде по-късно в живота. — Той накара седалището на магията й да се затопли, накара я да почувства пулса на силата, която живееше в нея.
Устните й се разтвориха леко и топлият й дъх бавно го заля. Между тях имаше енергия. Нещо горещо и бурно. Нещо, което нямаше нищо общо с начина, по който манипулираше седалището на магията й в момента.
Тео почувства… опасност за нея.
Тя потисна нервния смях.
— Това е много Дзен от твоя страна.
Той сви рамене и пусна ръцете й. Слабият пулс на магията между гърдите й спря.
— Всички винаги тренират, учат. Не е задължително. Тези умения вече са част от теб. Естествени. Свързани с теб. Трябва единствено да ги отприщиш.
— Ами ако междувременно те изгоря целия?
Плътните му устни се извиха.
— Мислиш ли, че тялото ми не може да понесе още няколко белега?
— Всъщност нямах предвид това. Мисля, че можеш да понесеш всичко.
— Достатъчно. — Той сграбчи ръката й и я сложи върху една от раните на гърдите си. Тя се пребори с желанието да извика на глас. — Сега затвори очи, отприщи седалището на магията си и се концентрирай върху лекуването.
— Добре. — Тя направи каквото й беше казано.
Беше същото, което й бяха показали във фермата през онези първи, ужасяващи двадесет и четири часа. Тя си пое въздух няколко пъти и се концентрира върху мястото между гърдите си. То се затопли леко и започна да трепти щом го намери. Топлината се разпростря надолу по ръцете й, изскочи измежду пръстите й с малки електрически заряди, които тя се концентрира да задържи настрана от кожата на Тео.
Той бе прав. Тя можеше да го направи; бе част от нея. Това бе тя, частта от нея, която винаги досега бе липсвала. Сега беше цяла и чувството беше хубаво.
Трептенето затопляше ръцете й и изскачаше измежду пръстите й, постепенно намалявайки до податлива топлина, която почти можеше да бъде оформена. Тя инстинктивно я насочи към раната, която бе закрита от ръката й.