Искрено ваш Шурик [bg]

През последните две лета, докато Тогус още идваше в Акмолинск що-годе редовно, пращаха Аля при казахския й дядо, който цял живот чергаруваше из степите между мугождарските планини и Арал по стар тайнствен маршрут, определян от сезона, посоката на вятъра и растежа на тревата, отъпквана от минаващите стада. Острата пронизваща болка в корема, вкоравеното от кървавата диария бельо, вонята на юртата, разяждащият очите пушек, по-големите деца — злобни, грозни, все за нещо я бият и тормозят… За това Аля никога на никого не разказваше също както майка й, Галина Ивановна, не разказваше за детството си в дома…

След смъртта на Сталин започнаха лека-полека да пускат заточените. Галина Ивановна би могла да се върне в Ленинград, но там си нямаше никого. А и да имаше, тя не го знаеше. И къде да тръгва сега за ново място? С годините тя се бе уредила добре и тук: стая единайсет квадрата в покрайнините на Акмолинск, до железопътния прелез, креват, маса, килим на стената — всичко това го имаше от мъжа си, че и работа като чистачка на гарата, където и тя си имаше своята печалба — празните бутилки от щедрите ръце на пътниците.

Докато Аля не ходеше на училище, майка й я вземаше на гарата и там, в чакалнята, тя приклякаше и жадно разглеждаше хората, които пристигаха на вълни, а после изчезваха някъде. Отначало безсмислено се взираше в тях и виждаше само безлико стадо като онова, овчето в казахската степ, но после започна да различава отделни лица. Особено привлекателни бяха руснаците — с други физиономии, другояче облечени, в ръце те носеха не бохчи и торби, а чанти и куфари, а обувките им бяха кожени и лъщяха като измити галоши. Сред мъжкото мнозинство понякога се мяркаха и жени — не със забрадки и ватенки, а с шапки, с палта с лисичи яки и обувки на високи токове. Те бяха рускини, но други, не като майка й.

Много часове прекара малката Аля на гарата в състояние на дълбока разсеяност, като будистки съзерцател на мъдро небе или вечно течаща вода. Тя не умееше нито да зададе въпрос, нито да отговори, само едно възмечта вътрешно, както си клечеше край коша за боклук: един ден ще обуе обувки на токчета, ще вземе в ръката си куфар и ще замине от тук за някъде, неизвестно закъде… към друг живот, който дръзко пожела. Може би у нея говореше същата онази кръв, която бе погнала баща й към безброя преплетени железопътни разклонения, към гъстата човешка навалица, към сложната смрад на пренажежено желязо, влажни въглища, мръсни вагонни нужници, където всичко му беше по сърце, като по поръчка, живот, пълен с разнообразни възможности — да пийне скъп коняк с някой военен, да оскубе здравата някоя жена без билет, да спечели луди пари, да лъже до безкрай, а понякога и да се подиграе с безправен пътник… Десет години празнува железопътния си късмет Тогус Тогусов, а на единайсетата го напиха, обраха и хвърлиха от влака двама юнаци, които той настани в своето шафнерско купе за нощния преход от Ургенч до Коз-Сирт. През следващите десет години Аля не видя шоколадови бонбони.