Момчетата от улица „Пал“
- Автор: Молнар Ференц
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Каменова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Момчетата от улица „Пал“». Краткое содержание книги:
Сражението, водено с „пясъчни бомби“, приключва, когато най-слабото момче, Ерньо Немечек, когото другите момчета допреди са мислели погрешно за „предател“, умира. Немечек, вече тежко болен, умира от последиците от пневмония след като се присъединява към битката въпреки сериозното си заболяване.
Скоро след смъртта му момчетата са прокудени от своята любима площадка-отечество от строители, които започват да строят жилищен блок на този терен. Книгата завършва с духа на униние и разочарование, в който един от героите горчиво отбелязва: „Нашето отечество ни предаде“.
На книгата може да се гледа като на язвителна сатира на европейския национализъм и като на предчувствие за Първата световна война, която избухва няколко години след нейното издаване. Това послание е проникващо, въпреки че повествованието не засяга политиката и се възприема леко от децата.
Учителят Рац се приведе напред от стола. Той каза заплашително:
— Челе, много си весел, но аз ей сега ще те оправя! Колнаи, продължавай!
Колнаи подсмърчаше и хълцаше. Избърса носа си.
Какво да продължа?
— Откъде сте взели останалия маджун?
— Челе нали сега разказа… Освен това съюзът ми даде веднъж шестдесет крайцера, за да купя.
Това вече не се хареса на учителя Рац.
— И за пари ли сте купували?
— Не — отговори Колнаи. — Моят баща е лекар и сутрин обикаля болните с карета, веднъж ме взе със себе си и аз изстъргах маджуна от прозореца, беше много мек, тогава съюзът ми даде пари, за да се возя сам. Същия следобед седнах в карета, отидох с нея чак до чиновническите жилища и изкъртих маджуна и от четирите прозореца, а после се прибрах пеша.
Учителят си спомни за срещата:
— Това беше, когато те срещнах при военното училище „Лудовика“, нали?
— Да.
— Аз те заговорих… но ти не ми отвърна.
Колнаи сведе глава и отговори натъжено:
— Защото мутрата ми беше пълна с маджун.
И гайдата писна отново, Колнаи заплака. Вайс се развълнува, пак задърпа ръба на дрехата си и смутено рече:
— Пак се разрева…
И самият той наду гайдата. Господин учителят стана и се заразхожда из стаята. Той поклати глава.
— Хубав съюз. А кой е председателят?
Вайс изведнъж забрави скръбта си. Престана да плаче и гордо заяви:
— Аз.
— А кой е касиерът?
— Колнаи.
— Дай парите, които са ти останали.
— Заповядайте.
Колнаи бръкна в джоба си. И неговите джобове не бяха по-малки от джобовете на Чонакош. Започна да рови и да нарежда всичко на масата. Преди всичко извади един форинт и четиридесет и три крайцера. После две марки от пет крайцера, една пощенска картичка, две гербови марки от една крона, осем писци и едно пъстро стъклено топче. Учителят преброи парите и стана много сериозен:
— Откъде взехте парите?
— От членски внос. Всеки плаща седмично по пет крайцера.
— За какво ви са парите?
— Само за да плащаме членски внос. Вайс се отказа от заплата ката председател.
— А колко е заплатата му?
— Пет крайцера седмично. Марките донесох аз, картичката Барабаш, гербовите марки са от Рихтер. Неговият баща… той от баща си…
Учителят го прекъсна:
— Откраднал ги е! Така ли? Рихтер!
Рихтер излезе напред и сведе очи.
— Открадна ли ги?
Той мълчаливо кимна в съгласие. Учителят поклати глава:
— Какво падение! Какъв е баща ти?
— Д-р Ерньо Рихтер, адвокат. Но съюзът искаше да върна марката.
— Как така?
— Ами аз откраднах марката от татко, но после се изплаших и съюзът ми даде една крона, купих друга марка и скришом я върнах. Татко ме пипна не когато я откраднах, а когато я връщах, и ме цапардоса здравата… — Строгият поглед на учителя поправи речника му: — … натупа ме и ме напляска, когато я връщах, попита откъде съм я откраднал, не исках да му кажа, защото щеше да ме напляска още, и затова рекох, че съм я получил от Колнаи, а той ми се скара: „Върни я веднага на Колнаи, защото сигурно я е откраднал отнякъде“ — и аз я върнах на Колнаи и затова съюзът има две марки.
Учителят Рац се замисли за случая.
— Защо сте купили нова марка, можехте да върнете и старата!
— Не можехме — отговори Колнаи вместо Рихтер, — защото отзад на гърба й сложихме печата на съюза.
— И печат ли имате? Къде е печатът?
— Пазител на печата е Барабаш.
Дойде ред и на Барабаш. Тай пристъпи и хвърли убийствен поглед към Колнаи, с когото винаги се заяждаха. Още си спомняше за историята с мазните шапки на площадката… Но не можеше да стори нищо друго, освен да постави красивия гумен печат на зелената учителска маса заедно с мастиления тампон в тенекиена кутийка. Учителят разгледа печата. На него беше написано: „Съюз на събирачите на маджун, Будапеща — 1889“. Учителят Рац сподави усмивката си и пак поклати глава. Барабаш се окуражи от това. Той посегна към масата, за да прибере печата. Но учителят сложи ръка на него:
— Какво искаш?
— Да го прибера — отсече Барабаш. — Положил съм клетва, че ще пазя печата дори с цената на живота си, но няма да го изпусна от ръцете си.
Учителят скри печата в джоба си.
— Млък! — каза той.
Ала Барабаш вече не можеше да се успокои.
— Тогава вземете и знамето от Челе — подсказа той.
— И знаме ли имате? Дай го — обърна се той към Челе. Челе бръкна в джоба си и извади мъничко знаме с телена дръжка. Беше го ушила сестра му, както знамето на площадката. Изобщо всички неща, които трябваше да се шият, ги шиеше сестрата на Челе. Това знаме беше червено-зелено и на него пишеше: „Съюз на събирачите на маджун, Будапеща — 1889. Кълнем се, че роби по-вече не ще бъдем!“