Петстотинте милиона на Бегюм
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #18
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Далчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Петстотинте милиона на Бегюм». Краткое содержание книги:
В тази огромна чудовищна ковачница цареше непрестанно движение, плющяха водопади от безконечни ремъци, глухи удари се издигаха над непрестанното бръмчене, излитаха фойерверки от червени люспи, ослепителни сияния от нажежените до бяло пещи. Сред този грохот и тези гневни избухвания на покорената материя човек изглеждаше почти дете.
А какви корави момци бяха тези пудлинговчици! Да месиш с ръка при адска горещина двестакилограмово метално тесто, да стоиш часове наред с очи втренчени в нажеженото желязо, което свети ослепително, е страхотно изпитание и човек се изхабява вътре в десет години.
Шварц, сякаш за да покаже на майстора надзирател, че може да го понесе, свали куртката и вълнената си риза и изпъчил атлетическа снага с очертани по нея мускули, сграбчи от ръцете на един пудлинговчик желязна кука и почна да работи.
Като виждаше колко умело се справя той с работата, майсторът надзирател скоро го остави и се прибра в службата си.
Младият работник продължи да пудлингова блокове чугун, докато удари звънецът за вечеря. Но било защото вложи много усърдие в работата, било защото беше пропуснал сутринта да приеме силна храна, необходима при такова изразходване на физическа енергия, той скоро се умори и прималя. И прималя до такава степен, че бригадирът забеляза това.
— Вие, момче, не сте за пудлинговане — му рече той — и ще направите добре да поискате веднага да ви пратят на друг участък, после няма да се съгласят.
Шварц възрази. Та това е само временна умора! Той ще може да пудлингова като всеки друг!…
Въпреки това бригадирът доложи и младежът бе повикан начаса при главния инженер.
Тази особа прегледа документите му, поклати глава и го запита инквизиторски:
— Били ли сте наистина пудлинговчик в Бруклин?
Шварц наведе смутено очи.
— Виждам, че трябва да си призная — рече той. — Работех при леенето и надявайки се да си увелича заплатата, Поисках да опитам пудлинговането!
— Всички сте такива! — отвърна инженерът, като сви рамене. — На двадесет и пет години искате да знаете това, което един тридесет и пет годишен мъж прави по изключение!… Поне добър леяр ли сте?
— От два месеца имам първи разред.
— По-добре щяхте да сторите, ако бяхте останали! Тук вие ще почнете от трети. А ще се смятате за щастлив, ако ви помогна да смените сектора!
Инженерът написа няколко думи на един пропуск, изпрати телеграма и рече:
— Върнете жетона си, излезте от отделението и вървете направо в сектор О, в бюрото на главния инженер. Той е предупреден.
В сектор О Шварц се сблъска със същите формалности, на които се беше натъкнал на вратата на сектора К. Тук, както сутринта, той беше разпитан, приет, изпратен при началник цеха, който го въведе в една леярна. Ала тук работата бе по-спокойна и по-равномерна.
— Това е малка галерия за отливане на оръдия калибър 42 — рече му майсторът надзирател. — Само работници от първи разред се допускат в леярните на големите оръдия.
„Малката“ галерия беше при все това сто и петдесет метра дълга и шестдесет и пет метра широка. По преценка на Шварц в нея се нагорещяваха най-малко шестстотин пота, поставени по четири, по осем или по дванадесет, според размерите си, в страничните пещи.
Калъпите, в които се изливаше стопената стомана, бяха наредени по оста на галерията в дъното на минаващ по средата ров. От всяка страна на рова се движеше по релси подемен кран, който, въртейки се накъдето го насочат, работеше там, дето трябваше да се преместят тези огромни тежести. Както в залите за пудлинговане, от единия край внасяха по железопътна линия блокове стопена стомана, а от другия отнасяха оръдията, извадени от калъпа.
До всеки калъп един въоръжен с железен прът мъж следеше температурата при топенето в потите.
Технологията, която Шварц беше видял да се прилага другаде, тук беше доведена до съвършенство.
Когато дойдеше време за изливане, един звънец даваше сигнал на всички леяри. Тозчас еднакви по ръст работници, понесли на раменете си желязна хоризонтална пръчка, идваха с равна и отмерена крачка и заставаха по двама пред всяка пещ.
Един бригадир със свирка и хронометър със секундарник в ръка отиваше при калъпа на подходящо място, близо до всички горящи пещи. Излизащи от всяка страна улеи от огнеупорната пръст, покрита отгоре с ламарина, се събираха, спускайки се полегато надолу, в едно фуниеобразно корито, поставено точно над калъпа. Командуващият свирваше. Начаса потата, извадена от огъня с клещи, се окачваше на железния прът на двамата работници, спрели пред първата пещ. Тогава свирката заизвиваше низ от сменящи се звукове и двамата мъже, вървейки в такт, изпразваха съдържанието. на своята пота в съответния улей. После хвърляха в една вана празния горящ съд.