Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
— На добър час, началство! — отвърна Зорбас. — Остави ни нас да си извадим очите.
И изглежда, че си ги извадиха, защото в просъница чух тихо мъркане и по едно време съседната стая като че ли се разтресе; сетне се унесох отново в сън. Вече чак след полунощ усетих, че Зорбас влезе бос в стаята и се изтегна съвсем тихичко в леглото, за да не ме събуди.
И сега, на разсъмване, гледах го как се взира в светлината, но очите му не се бяха още оживили; чувствуваше се, че Зорбас е потънал в някакво плътно, гъсто опиянение, не бяха още окапали от слепоочията му крилете на съня. Спокойно, пасивно, той се отпускаше по течението на някаква мъглява, ленива като мед река; течаха светът, земи, води, мисли, хора, към някакво далечно море, течеше и Зорбас заедно с тях, без да се противи, без да се пита, щастлив.
Селото почваше да се пробужда — смесена глъчка от петли, прасета, магарета, хора. Понечих да скоча от леглото, да извикам: „Ей, Зорбас, днес имаме работа!“, но и аз изпитвах голямо блаженство така, безмълвно, неподвижно, да се отдавам на несигурните, окъпани в розова светлина внушения на зората. Целият живот в тези вълшебни мигове изглежда лек като перушина, а земята рехава, бухлата — като облак, който непрекъснато мени формата си, преобразява се от повеите на вятъра.
Гледах как Зорбас пуши, завидях му; посегнах, взех лулата си. Погледнах я развълнуван; беше ми я подарил моят приятел със сиво-зелените очи, с благородническите ръце с изящни дълги пръсти. Беше отдавна, в чужбина, веднаж по обяд; той беше завършил следването си и същата вечер заминаваше за Гърция. „Зарежи цигарите — каза ми той, — палиш ги, изпушваш ги наполовина, захвърляш ги, като уличните жени. Срамота е. Ожени се за лулата, тя е истински вярната жена — прибереш ли се в къщи, тя те чака, неподвижна. Запали я и гледай как димът се вие във въздуха — ще си спомняш за мен!“
Беше по обяд, излизахме от един берлински музей, където приятелят ми беше отишъл да се прости с любимия си „Войн“ на Рембранд, с високия бронзов шлем, с бледите, изпити бузи, с решителния, тъжен поглед. „Ако някога извърша някаква смела постъпка — прошепна той, като гледаше непреклонния отчаян войн, — на този тук ще го дължа…“
Излязохме навън, опряхме се на една колона в двора на музея; срещу нас една потъмняла бронзова статуя — гола амазонка яздеше с неизразима радост и увереност един гол кон; една малка сива птичка, една стърчиопашка, кацна за миг на главата на амазонката, помръдна припряно опашката си, изчурулика присмехулно два-три пъти и отлетя.
Потръпнах; погледнах приятеля си. „Чу ли птичката? — запитах аз. — Като че ли каза нещо и си отиде.“ — „Птичка нали е, нека си чурулика, птичка нали е, нека си пее!“ — отвърна приятелят ми и се усмихна.
Как тъй изплува рано-рано днес тук, на този критски бряг, онзи далечен миг и изпълни с горчилка сърцето ми!
Натъпках бавно лулата си с тютюн, запалих я.
„Всяко нещо си има свой скрит смисъл на този свят — помислих си аз. — Всичко, хора, животни, дървета, звезди, са йероглифи и блазе на онзи, и горко на онзи, който започва да ги срича и да разгадава какво казват… В първия миг, когато ги гледаш, не разбираш нищо; мислиш, че са хора, животни, дървета, звезди; едва след години, много късно, разбираш смисъла им.“
Войнът с бронзовия шлем, приятелят му, който се беше опрял през онзи мрачен следобед на колоната, стърчиопашката и това, което ни каза с чуруликане, и дори популярният стих на погребалната песен на Добродетелта, всички тези неща, мисля си днес аз, може би имат някакъв скрит смисъл. Но какъв?
Следях дима, който се виеше и се развиваше в дрезгавината, заиграваше за миг, синкав, заплетен, и се разтапяше бавно, превръщаше се във въздух. И душата ми се преплиташе с него, играеше и се разтапяше, и пак се възнасяше с новото кълбо дим, и пак изчезваше. И така дълго време — изживявах направо с плътта си, без намесата на логиката, с неизразима увереност, възникването, разцвета и изчезването на света. Потъвах отново, но вече без измамните думи и безсрамните въжеиграчески хитрости на разума, в Буда. Ей този дим е същността на учението му, тези мимолетни изменчиви форми са животът, който завършва спокойно, безшумно, блажено, в синкавата нирвана… не правех разсъждения, не се мъчех да открия нищо, нямах никакво съмнение; изживявах увереността.
Въздъхнах тихо. И сякаш тази въздишка ме възвърна към настоящето, огледах се, видях жалката дъсчена кабина, малкото огледалце, закачено на стената до мен, върху което падаше първият слънчев лъч и то искреше, а насреща ми, върху леглото си, седеше Зорбас с гръб към мен и пушеше.