Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
Съмненията на Десайне сякаш заразиха Терава, защото и тя започна да мърмори.
— Лошото е, че тръгваме против Айез Седай. Служили сме им преди Разрушението и сме им изменили; затова са ни отпратили в Триделната земя. Ако пак се провалим пред тях, ще ни унищожат.
Ето в това вярваха всички. Беше част от древните приказки, превърнало се почти в обичай. Севанна не беше толкова сигурна. Тези Айез Седай й се струваха слаби и глупави — да тръгнат с ескорт от неколкостотин младежи през земи, в които истинските айилци, Шайдо, могат да ги премажат като нищо.
— Нов ден е настъпил — каза тя рязко, повтаряйки едно от словата си пред Мъдрите. — Ние вече не сме обвързани с Триделната земя. Всякое око ще види, че онова, което беше, се промени. Ние или трябва да се променим, или да свършим, все едно че никога не ни е имало. — Тя, разбира се, никога не беше уточнявала в какво точно вижда промяната. Ако зависеше от нея, Мъдрите на Шайдо никога нямаше да пратят мъж в Руйдийн.
— Нов ден или стар — изръмжа Десайне, — какво ще правим с Ранд ал-Тор, ако наистина успеем да го измъкнем от Айез Седай? По-добре и по-лесно ще е, ако мушнем един нож в ребрата му, докато го водят на север.
Севанна не отговори. Не знаеше как да отговори. Все още не. Знаеше само, че веднъж да получеше този тъй наречен кар-а-карн, вожда на вождовете на цял Айил, окован пред шатрата й като зло псе, тази земя наистина щеше да принадлежи на Шайдо. И на нея. Знаеше го още преди онзи странен влагоземец да я беше намерил незнайно как сред планините, които тези хора наричаха Камата на Родоубиеца. Беше й дал някакво кубче от много твърд камък с врязани в него странни шарки и й беше казал какво да направи с него, с помощта на Мъдри, които могат да преливат, след като ал-Тор се озове в ръцете й. Носеше го винаги в кесийката на колана си. Не бе решила още как да постъпи с него, но досега не беше казала на никого за човека и за кубчето. Вдигнала високо глава, тя продължи да крачи под нажеженото слънце.
Дворцовата градина би предлагала някакво подобие на хлад, стига да имаше дървета вместо всичките тези причудливо подрязани храсти във форма на тичащи коне или мечки, акробати и други такива. Градинари със загърнати ръкави щъкаха с пълни ведра под изпепеляващото следобедно слънце, мъчейки се да си опазят творенията. С цветята се бяха предали — бяха разчистили всички цветни лехи и ги бяха заменили с тревни чимове, които също повяхваха.
— Жалко, че е толкова горещо — каза Ейлрон, измъкна от ръкава на жълтото си копринено палто дантелена кърпа, деликатно подсуши лицето си и я хвърли. Слуга в златисточервена ливрея бързо я вдигна от чакълестата алея и се скри; друг мъж в ливрея подаде чиста кърпа в ръката на краля, за да си я прибере в ръкава. Ейлрон естествено нито благодари за това, нито изобщо си даде вид, че забелязва. — Тези хора обикновено успяват да запазят всичко живо до пролетта, но тази зима може би ще изгубя една част. След като, както изглежда, този път зимата ще ни се размине. Те понасят студа по-добре от сушата. Не ги ли намираш за чудесни, скъпа?
Ейлрон, Помазан от Светлината, крал и Бранител на Амадиция, Страж на Южната порта, не беше толкова чаровен, колкото го описваше мълвата, но пък Мургейз още от първата им среща подозираше, че вероятно той самият е изворът на тази мълва. Тъмната му коса беше сплъстена и доста оредяваща отпред. Носът му беше малко прекалено дълъг, а ушите — малко по-големи от нормалното. Като цяло физиономията му едва ли можеше да се нарече обаятелна. Все някой ден трябваше да попита. Южната порта към какво?
Тя помаха с тънкото костено ветрило и изгледа изпод вежди едно от градинските… творения. Наподобяваше на три голи жени, които отчаяно се борят с гигантски змии.
— Забележителни са — каза Мургейз. Когато си дошъл на просия, трябва да казващ каквото очакват от теб.
— Да. Наистина, нали? Ах, изглежда, държавните дела ме зоват. Боя се, скъпа, че ще е нещо спешно. — Дузина мъже, облечени толкова пъстро, колкото липсващите вече по лехите цветя, се бяха появили на късото мраморно стълбище в края на алеята пред дузина вити колони, които не крепяха нищо. — До тази вечер, скъпа. Ще поговорим още за твоите ужасни проблеми и с какво мога да ти помогна.