Ловците
- Автор: Грифин Уилям
- Серия: The Presidential Agent #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловците». Краткое содержание книги:
Две жестоки убийства и милиони откраднати долари в скандала „Петрол срещу храни“ отвеждат Кастило и екипа му в отдалечено имение в Уругвай, където един от участниците в скандала е убит пред очите им. Кой е виновникът? Вероятно това са хората, готови да рискуват всичко, за да опазят тайните си. Въпреки това са оставили следа, която насочва ловците на Кастило към неочаквани разкрития. Лично президентът на Съединените щати е дал на ловците картбланш да стигнат до дъното на заговора.
— Добрали сте се до парите, така ли? Колко каза, шестнайсет милиона ли?
— Би трябвало утре сутринта да са приведени по наша сметка.
— А в тефтерчето какво имаше?
— Оказа се кодирано. Ще бъде във Форт Мийд в осем тази сутрин. След като приключат, ще го разгледам подробно. Както и да е, разкарахме се бързо оттам и още по-бързо от Южна Америка.
— Ами Сиймор? Нали не сте го оставили там?
— Оставихме Лоримър и шестимата лоши в имението — нито един нямаше идентификация — а Кранц — в „Макдил“ на път към Вашингтон.
— И след това дойде тук. Защо?
— Искам да чуя мнението ти, Вик.
— Не може да бъде.
— Госпожа Мастърсън ми каза, че лошите искали да се доберат до Лоримър и затова застреляли Мастърсън, за да докажат, че няма да се поколебаят да убият когото трябва, за да го открият. Ето, откриха го. Лошите рано или късно ще разберат, че е мъртъв. Това означава ли, че семейство Мастърсън са вън от опасност?
— Да, освен ако лошите не държат да си получат обратно шестнайсетте милиона.
— Не сме сигурни дали тези шестнайсет милиона са на лошите. Не сме сигурни и дали те знаят, че са у нас. Може да са преследвали Лоримър, за да му запушат устата…
— А може и двете — реши Д’Алесандро. — Хем го очистват, хем си прибират паричките.
— Може и двете — потвърди Кастило. — Тук нещо да подсказва, че тя е под наблюдение?
— Абсолютно нищо. Подслушваме всички телефони, включително и мобилните. Абсолютно нищо. В плантацията няма дори туристи.
— Иска ми се да й кажа, че заплахата вече е премахната.
— А аз искам да отведа момчетата, където им е мястото — отвърна Д’Алесандро. — Нещо взеха да нервничат. Не съм им обяснил защо са тук и те започнаха да се възприемат като бавачки. Добре че вдовицата — и бащата на Мастърсън — са много свестни хора.
В някогашния военен затвор във Форт Браг сега бяха разположени спалните помещения и щабквартирата на „Делта Форс“, елитът, Специалните части, готови при нужда да реагират незабавно. Бодливата тел, която навремето е била използвана, за да държи затворниците вътре, сега пазеше да не се вмъкват неупълномощени хора.
— Как се оправяш с хората от „Чайна Поуст“?
Много бивши войници от Специалните части, от ударните отряди на пехотинците, „тюлени“, въздушни командоси и други военни са част от „Чайна Поуст“ в изгнание (от Шанхай) от Американския легион. Желаещите да наемат хора с подобни умения в цивилния живот често откриват онзи, който им трябва, в „Чайна Поуст“.
— Предполагам, знаеш, че генерал Макнаб ги е повикал.
Кастило кимна.
— Спомена, че ще ги повика.
— Много ми помогна. Разполагам с осем момчета — май им е омръзнало да отскачат до Ирак или Афганистан. Ще струват скъпо, но семейство Мастърсън казаха, че това не било проблем.
— Наистина не е. Кога могат да дойдат?
— До не повече от четирийсет и осем часа ще са тук.
— Искам да уведомя Мастърсън и вдовицата за тази работа, но съм сигурен, че няма да имат нищо против. Какво ще кажеш да задействаме всичко още сутринта?
— Няма проблем.
Кастило погледна часовника си.
— Четири и половина, което означава, че в Германия е десет и половина. Трябва да звънна.
Той мина покрай бара, взе телефона и набра дълга поредица от цифри, които помнеше наизуст.
ЧЕТИРИ
Централа на фирма „Госингер“
Фулда, Хесе, Германия
10:29, 2 Август 2005
Фрау Гертруд Шрьодер, едра шейсетгодишна жена, с прибрана на кок коса, надникна в кабинета на Ото Гьорнер, изпълнителен директор на фирма „Госингер“. На ухото имаше безжична слушалка за телефон.
— Карлхен те удостоява с телефонно обаждане — заяви тя, след като покри микрофона с ръка.
— Какво благоволение — отвърна Гьорнер. Беше добре поддържан шейсетинагодишен типичен баварец, едър, с румено лице. Посегна към един от телефоните на бюрото си и добави: — Поне е жив.
Фрау Шрьодер приближи към бюрото и Гьорнер й даде знак да седне срещу него.
— Как е в Южна Америка? — попита той.
— Нямам представа, в момента съм в щата Мисисипи. Иначе съм добре. Благодаря ти, че попита.
— Ще ми кажеш ли какво правиш в Мисисипи?
— Намирам се в апартамент С на казино „Бел Висша“ в Билокси и чакам да ми донесат пържола и яйца за закуска.
— Защо ми се струва, че поне този път ми казваш истината?
— Та като спомена Южна Америка, защо не погледнеш новините от Ройтерс и АП за Уругвай? Ако може още сега.
— Така ли?
— Струва ми се, че информацията ще заинтересува и теб, и Ерик Кочиан.