Ловците
- Автор: Грифин Уилям
- Серия: The Presidential Agent #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловците». Краткое содержание книги:
Две жестоки убийства и милиони откраднати долари в скандала „Петрол срещу храни“ отвеждат Кастило и екипа му в отдалечено имение в Уругвай, където един от участниците в скандала е убит пред очите им. Кой е виновникът? Вероятно това са хората, готови да рискуват всичко, за да опазят тайните си. Въпреки това са оставили следа, която насочва ловците на Кастило към неочаквани разкрития. Лично президентът на Съединените щати е дал на ловците картбланш да стигнат до дъното на заговора.
— Значи го вземи от сержанта. Прехвърли го някъде. Можеш ли?
— Къде да го прехвърля? „Добре дошъл в Кемп Лежон, ефрейтор Брадли. Къде служихте досега, с какво се занимавахте и защо така ненадейно ви прехвърлят тук? Как така не можете да ми кажете? Какво означава строго секретно по заповед на президента?“
— Да, бе — съгласи се отново Д’Алесандро и се изкиска. — Добре тогава, набутай го в Браг. Обади се на Макнаб и му обясни какъв е проблемът.
— Ефрейтор от морската пехота ще бъде като трън в очите на всички в специалния тактически център.
— Не е задължително — отвърна Д’Алесандро. — Говореха да вземат някой и друг пехотинец — дори доста пехотинци, две или три хиляди — в „Специални операции“. Поредният брейнсторминг на Шумейкър, струва ми се.
Генерал Питър Дж. Шумейкър бе началник-щаб на американската армия.
— Шумейкър е един от нас, Вик — отбеляза Кастило.
— Знам. Едно време се познавахме. Бях оръжеен техник в екипа му. Свестен човек. Идеята не е лоша, но като знам откъде идва… Както и да е, в момента набират пехотинци. Те могат да ни кажат къде грешим. Предлагам да прехвърлим малкия при тях.
— Където ефрейтор Брадли ще е като трън в очите на яките мъжаги — засече го Кастило. След тези думи се разсмя. — Повечето от тях са преминали през курса по бодибилдинг на „тюлените“ и приличат на Арнолд Шварценегер.
— Не мога да ти предложа нищо по-добро, Чарли. Или това, или няма друго.
— Добре, това ще бъде. Ще позвъня на генерал Макнаб.
— Аз ще се оправя с Макнаб. Остави малкия при мен. По обед ще ни вземат и ще го закарам в Браг.
— Благодаря, Вик.
Тъкмо се връщаха в хола, когато се чу мелодичен звън и Вик Д’Алесандро отиде да отвори вратата.
— Добро утро, господин Мастърсън — поздрави той. — Заповядайте.
— Извинявам се за закъснението — каза Дж. Уинслоу Мастърсън. — Не успях да дойда по-рано.
Беше много висок чернокож с остри черти и безупречен кремав ленен костюм. В ръка стискаше сламена шапка.
Кастило се усмихна, спомнил си какво казваше дядо му за ленените костюми — по-точно за леките раирани костюми: „Поръчвам си такива, защото са смачкани още докато са нови, а хората знаят, че ленът лесно се мачка, за не повече от десет минути, и никой не се притеснява да ме попита къде може да си купи дрога или да си поръча проститутка, или и двете“.
— Усмихваш се, Чарли — подхвърли Мастърсън и пресече стаята с едри крачки, протегнал ръка. — Сигурно си научил нещо хубаво.
Кастило най-сетне се изправи от канапето.
— В интерес на истината, господине, щом видях чудесния ви костюм, си спомних какво казваше дядо.
— Кажи и на мен — настоя Мастърсън.
Чарли повтори думите на дядо си.
Мастърсън се разсмя.
— Дядо ти умееше да се изразява — рече той. — Ти разказвал ли си на господин Д’Алесандро за Линдън Джонсън?
— Не, господине.
— Господин Кастило имаше чудесен бик, регистриран под името Линдън Джонсън. Още докато бил теле, бикът похапвал яко и тъй като изпражненията му били доста…
— Ами? — възкликна през смях Вик. — Нямах представа, че сте се познавали с дядото на Чарли.
— Иска ми се да бяхме по-близки — отвърна Мастърсън. Погледна Кастило с надежда.
— Да, господине. Нося ви новини, но ми е трудно да кажа дали са добри или лоши.
— Може ли да си сипя малко кафе? — попита Мастърсън.
— Извинете ме — притесни се Д’Алесандро. — Веднага ще ви сипя.
— Може и да съм стар, но все още мога да си налея чаша кафе. Въпреки това ви благодаря.
Мастърсън мина покрай бара и едва сега забеляза ефрейтор Лестър Брадли. Младежът все още спеше в креслото. Мастърсън погледна любопитно Кастило.
— Това е ефрейтор Брадли от морската пехота — представи го Кастило.
Тези думи събудиха пехотинеца. Той скочи от фотьойла, забеляза Мастърсън и веднага застана мирно.
Д’Алесандро се усмихна и поклати глава.
— Свободно, ефрейтор — нареди Кастило. — Това е бащата на господин Мастърсън, Брадли.
— Да, господине — отвърна Брадли.
— Брадли отговаряше за защитата на семейството в Буенос Айрес — обясни Чарли.
— Приятно ми е, ефрейтор — отвърна Мастърсън и приближи към Брадли с протегната ръка. — Как сте?
„Господи, той е изключителен джентълмен, помисли си Кастило. Човек не би предположил нито за миг, че в момента се пита как е възможно на този хлапак да е била възложена защитата на семейството. Той просто го предразполага. На това му се вика класа“.
— Приятно ми е, господине — отвърна Брадли.
— Моля ви, седнете — рече Мастърсън.