Пленник на тишината
- Автор: Ходорковский Михаил Борисович, Панюшкин Валерий Валерьевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитрина Гергова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пленник на тишината». Краткое содержание книги:
Валерий Панюшкин — известен разследващ журналист, удостоен с наградата „Златното перо на Русия“, си поставя за цел да разплете загадката около съдебния процес срещу Михаил Ходорковски.
В книгата „Пленник на тишината“ той разглежда 16-годишен период — от началото на предприемаческата дейност на Ходорковски и превръщането му в олигарх и собственик на ЮКОС — най-голямата руска нефтена компания, до осъждането му за неплатени данъци през 2005 г.
Без да го представя като светец, журналистът си служи с абсолютно достоверни факти от биографията му, арестът и съдебното дело. В своите разследвания авторът открива поръчкови документални филми, представящи Ходорковски като злодей, скалъпени атаки от страна на някои медии, обвинения в убийства и корупция, спънки за свиждания в затвора и разговор с адвокати.
„Аз ли, един от големите спонсори на президентската кампания през 1996 година, не помня какви наистина чудовищни усилия бяха необходими, за да накараме руския народ да «избира със сърцето си»?!“
Аз също помня. „Избирай със сърцето си!“ беше главният лозунг на Елциновата кампания. Най-добрите журналисти, получили съвсем наскоро свобода на словото и пряк ефир, убеден съм, искрено вярваха, че не бива да се допуска до властта Генадий Зюганов, който ще им отнеме и прекия ефир, и свободата на словото. Най-добрите журналисти мислеха, че спасяват професията си и страната си, а всъщност погубваха и едното, и другото.
Моят приятел талантливият журналист Евгений Ревенко беше изпратен като кореспондент на НТВ със задачата плътно да следва Генадий Зюганов. Не да отразява предизборната му кампания, а да го „топи“, т.е. да го показва смешен, глупав и безсмислен. Не да се опитва да изяснява как именно Генадий Зюганов възнамерява да реализира популистките безсмислици, които поднасяше на избирателите, а да довежда до абсурд тези глупости. Не да кара зрителя да мисли, а да го кара да вярва, да „гласува със сърцето си“.
Друг мой приятел, талантливият, много талантливият журналист Сергей Мостовшчиков измисли нов жанр — забавно да преразказва постъпките на политика. Трябва да признаем, че постъпките на политиците често наистина са непохватни. Спомням си невероятно смешната бележка на Мостовшчиков за това как Генадий Зюганов целува в черквата ковчежето със свети мощи. Досега този репортаж се смята у нас за политическа журналистика и никой сякаш не забелязва, че тази работа е варварска и средновековна — така навремето са изпращали шпионин да отрови княза.
От друга страна, Анатолий Чубайс, който оглави Елциновия предизборен щаб, всеки ден измисляше събития с участието на президента. В Средновековието тази длъжност се е наричала сенешал, уредник на празниците. Медиите се задължаваха да показват как президентът танцува, как на крилото на самолета подписва станалия изведнъж възможен мирен договор с Чечня, как се среща с работници, със селяни — да се показва на всяка цена, дори ако редакцията разбира колко неангажиращо и фарсово е поредното събитие. Оттогава и до днес средствата за масова информация у нас са задължени да отразяват всяко измислено от Кремъл, дори безсмислено, събитие с участието на президента.
Тогава аз бях начинаещ журналист, но успях да напиша две бележки срещу Зюганов в пропагандния вестник „Да не дава господ“, който излизаше в тираж четири милиона и се разпространяваше безплатно. И съм отровен завинаги. Каквото и да правя сега, оттогава думите ми не са журналистика, а пропаганда. И ако не вярвате на това, което сега ви разказвам, то е именно поради тази причина. Вие не вярвате, че тази книга не ми е поръчана от Михаил Ходорковски. Мога да се закълна — той не ми я е поръчвал. И нито един политик, нито един олигарх не ми е поръчвал тази книга. Но след избирателната кампания през 1996 година имате право да не ми вярвате.
Михаил Ходорковски пише в статията си „Левият завой“:
„Тогава журналистите започнаха да се превръщат от архитекти на общественото мнение в слугинаж на господарите си, а независимите обществени институции — в рупори на спонсорите.“
Той пише истината. Струваше си заради това да се озове в затвора.
Елцин стана президент. Михаил Ходорковски получи петролната компания ЮКОС на търг срещу залог. Всички останали предприемчиви финансисти, подкрепящи Елцин, също получиха по нещо. За да изкупят новите си фирми, предприемчивите финансисти вземаха заеми от държавата, затова е прието да се смята, че олигарсите тогава се назначаваха от Кремъл. Но не това беше най-големият недъг. Главният трик на залоговите аукциони се състоеше в следното: бъдещите олигарси предварително се договаряха помежду си кой коя компания ще получи и, без да се конкурират, намаляваха цената.
Освен случая с ЮКОС. Кой знае защо не успяха да се договорят и за ЮКОС претендираха „Инкомбанк“ и Банка МЕНАТЕП. Търгът беше закрит, т.е. банките трябваше да дадат своето търгово предложение запечатано в плик, който се отваряше на търга и компанията получаваше онзи, чието предложение беше по-голямо. Казват, че от „Инкомбанк“ се обадили на служителката, която подготвяла предложението на Банка МЕНАТЕП, и й обещали 100 хиляди долара, ако съобщи предлаганата от МЕНАТЕП сума. Казват, че момичето се оплакало на съсобственика на МЕНАТЕП Владимир Дубов и той й обещал 50 хиляди долара, за да съобщи на конкурентите сумата, но като съкрати една нула.
Може би това е легенда, но разправят, че когато собственикът на МЕНАТЕП Ходорковски спечелил търга, собственикът на „Инкомбанк“ Виноградов запокитил в стената чашата си.