Звънарят от Оксфорд
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #10
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Звънарят от Оксфорд». Краткое содержание книги:
Загадъчни убийства тревожат жителите на Оксфорд — обезглавени трупове на просяци са открити в горите край града, но смъртта преследва и преподавателите в колежа „Спароу Хол“. Из града се появяват тайнствени прокламации против Короната, които припомнят за бунта на Симон дьо Монфор срещу бащата на сегашния крал. Едуард е извън себе си — като че ли призракът на жестоко убития предводител на бунта е станал от гроба си, за да го преследва. Сър Хю Корбет трябва да разкрие кой стои зад прозвището „Звънаря“, с което са подписани прокламациите, чие дело са убийствата в колежа и извън него — и имат ли тези злодеяния връзка със слуховете за вещерски сборища в околностите на университетския град.
Кой има интерес да припомня отминалите дни на гражданска война? На какво се дължи неприязънта на студентите към кралския пратеник? Каква е тайната, която се крие зад стените на колежа „Спароу Хол“?
Сър Хю съзнава, че над него е надвиснала сянката на смъртта, но убийствата трябва да бъдат спрени — единствено той би могъл да разбере кой е тайнственият Звънар от Оксфорд.
Сър Уолтър се сбогува с Корбет и я последва, викайки през рамо, че ако писарят иска да говори с него, знае къде да го намери. Корбет изчака, докато стъпките им заглъхнаха в тишината.
— Хубава каша, а, Ранулф? — попита той. — Навсякъде омраза и гняв.
— Дали изобщо в Оксфорд има двама души, които се погаждат?
Корбет се усмихна сухо и отиде до прозореца. Погледна към двора и видя сър Уолтър и спътниците му да се упътват към стаята с труповете, докато лейди Браос изпрати мастър Мот да докара каруцата.
— Мисля, че е странно — промърмори той. — Осъзнаваш ли, Ранулф, че икономът на „Спароу Хол“ е бил подгонен от тълпа студенти и принуден да потърси убежище в църквата, където по-късно е бил отровен? Но никой не се пита защо. Никой не показва и следа от скръб. Да, дошли са да вземат трупа, но се държаха, сякаш са се върнали за забравен багаж. Защо ли е така, а?
— Може би Пасърел не се е радвал на топли чувства.
— Не мисля. — Корбет облиза устни и усети колко е гладен и жаден. — Хайде, ще хапнем в някоя кръчма, а после ще отидем в общежитието да видим какво ни очаква там.
— Не отговори на собствения си въпрос, господарю.
Корбет спря с ръка на дръжката на вратата.
— Залагам бъчва обикновено вино срещу буре малвазия, че не след дълго Пасърел ще бъде обявен за убиец, може би дори за Звънаря и ако сме достатъчно глупави да повярваме, че е така, Звънарят няма да даде признаци на живот, докато не си тръгнем от Оксфорд.
Четвърта глава
Два часа по-късно, когато дъждовните облаци започнаха отново да се събират, Корбет и групата му пристигнаха в „Спароу Хол“ на Пилчард Лейн. Самият колеж беше красива триетажна сграда от пясъчножълти тухли с покрив от сиви плочи и имаше внушителен вход с голям еркерен прозорец над него. Останалите прозорци бяха квадратни и широки, с цветни стъкла. Общежитието, което се намираше от другата страна на улицата, имаше по-безличен вид. Очевидно основателят му беше купил три четириетажни сгради с тухлени основи, чиято горна част беше измазана с хоросан и украсена с греди, и ги беше свързал с импровизирани дървени галерии. Общежитието не беше внушително като колежа, някои от прозорците бяха счупени, други — покрити с рогови пластини.
Корбет, Ранулф и Малтоут тръгнаха по страничната улица към задния двор, чийто калдъръм беше потънал в кал. Тук се намираха конюшните, ковачницата и складовете. Студенти в разнообразно облекло стояха на отворените врати. Един коняр се приближи и взе конете им. Когато Корбет слезе от коня, студентите започнаха да ги оглеждат с любопитство, събираха се на групички, шепнеха и сочеха. Тухла профуча в опасна близост до главите им и глас с уелски акцент изкрещя:
— Кралските копои пристигнаха!
Ръката на Ранулф посегна към ножа и дворът притихна. Заприиждаха още студенти. Висок, набит младеж бавно отметна буйната коса от червендалестото си лице и се спусна към тях. Беше облечен в дрехи на обикновен гражданин — тесен панталон, меки кожени ботуши и бяла батистена риза, покрита с роба, която стигаше точно до изпъкналата подплънка в предницата на панталоните му. На кръста му имаше широк кожен колан, от който висяха меч и кама, промушени в халки. Докато вървеше, след него се събра тълпа.
Конярят набързо отведе конете, докато студентите обкръжиха Корбет и спътниците му.
— Хубав ден — обяви Корбет, отмятайки наметката, за да се види мечът му. — Не е ли редно да сте на лекции? Или, както е казал безсмъртният Аристотел: „Да търсите истината и да я използвате за добро“.
Водачът на студентите спря объркан. Щеше му се да отвърне също така остроумно. Корбет му се закани с пръст.
— Май си зарязал учебниците?
— Точно така — отвърна небрежно младежът. В гласа му се долавяше лек уелски акцент. — Животът в колежа се обърква от идването и заминаването на любопитни кралски писари.
— В такъв случай — обади се Ранулф и пристъпи напред — можеш да ни придружиш в Уудсток, за да обсъдим този проблем пред негово величество краля.
— Едуард Английски не ме интересува — отвърна студентът, усмихвайки се през рамо на спътниците си. — Признаваме единствено самовластните принцове на Уелс, Люелин и Дейвид.
— Това е измяна — отвърна Ранулф.
Водачът отново пристъпи напред.
— Казвам се Дейвид-ап-Томас — заяви той враждебно. — Какво има, писарю, не харесваш ли уелсците?
— Напротив — отвърна Корбет, слагайки ръка на рамото на Ранулф, за да го възпре. — Моята съпруга е лейди Мейв-ап-Люелин. Чичо й Морган ми е роднина. Да, бих се срещу уелсците, но те бяха смели воини, а не нагли побойници.