Другата Болейн

Той се обърна и я погледна. Кралицата отвърна на погледа му и аз видях как студенината в очите му я смрази. Тя не го попита какво има. Беше преживяла достатъчно и бе твърде мъдра, за да й хрумне да пита един ядосан мъж какво го измъчва. Вместо това го дари с безупречна, мила усмивка и вдигна чашата си към него за наздравица.

— За ваше здраве, Хенри — каза тя с нежен тон. — За ваше здраве и нека благодарим на Бога, че раненият днес не бяхте вие. И на мен ми се е случвало да тичам от шатрата си към полето със свито сърце, и въпреки че съжалявам сестра ви, кралица Мери, не мога да не съм щастлива, че не вие бяхте този, когото днес раниха.

— Гледай това — пошепна Ана в ухото ми. — Ето на какво казвам майсторлък.

Думите на кралицата подействаха. Мисълта за жена, поболяла се от тревога по него, поласка Хенри и прогони лошото му настроение.

— Никога не бих ви причинил подобно притеснение.

— Съпруже мой, вие сте изпълвали много от моите дни и нощи с подобни тревоги — каза кралица Катерина с усмивка. — Но докато сте щастлив и в добро здраве, и докато си идвате у дома въпреки всичко, нима мога да се оплаквам?

— Аха — каза Ана тихо. — Значи тя му дава разрешението си, което изсмука отровата от жилото ти.

— Какво искаш да кажеш? — недоумявах аз.

— Ела на себе си — каза Ана грубо. — Не виждаш ли? Тя отпъди лошото му настроение и му каза, че може да е с теб, стига след това да се върне при нея.

Видях как той вдигна чашата си към кралицата в отговор на нейната наздравица.

— И какво ще се случи след това? — попитах я. — Изглежда, че ти всичко знаеш.

— О, той ще бъде с теб за кратко — каза тя небрежно. — Но ти няма да ги разделиш. Няма и да го задържиш. Тя е възрастна, няма съмнение. Ала може да се държи така, сякаш го обожава, а той има нужда от това. Когато той е бил юноша, тя се е славела като най-красивата жена в кралството. Ще бъдат необходими много усилия, за да избледнее този спомен. Съмнявам се, че точно ти си жената, която може да го направи. Достатъчно си хубава и почти влюбена в него, което доста ти помага, но девойка като теб не е в състояние да го завладее.

— А коя е в състояние? — поисках да узная, засегната, че ме подценява. — Може би ти?

Тя ги изгледа така, сякаш беше пълководец, преценяващ крепостна стена по време на обсада. По лицето й не беше изписано нищо друго освен любопитство и присъщия на специалист професионален интерес.

— Бих могла — каза тя. — Въпреки че ще бъде трудно начинание.

— Но той иска мен, а не теб — напомних й. — Той търси моето благоразположение. И носи моя шал под нагръдника си.

— Той го изтърва и го забрави — изтъкна Ана с присъщата си безпощадна точност. — И без друго въпросът не е в това какво иска той. Той е алчен и разглезен. Човек може да го накара да иска какво ли не. Но ти никога няма да си в състояние да го направиш.

— Защо пък да не съм? — отвърнах й разпалено. — Какво те кара да смяташ, че ти можеш да го задържиш, а аз не?

Ана извърна към мен съвършено красивото си лице — така прекрасно, сякаш беше изваяно от лед.