Споделена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #4
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Споделена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Бъч О’Нийл е боец по природа. Бивш полицай, той е единственият човек, който някога е бил допуснат до вътрешния кръг на Братството на черния кинжал. Но той иска да проникне още по-дълбоко в света на вампирите и да се включи във войната с лесърите. Бъч няма нищо за губене. Сърцето му принадлежи на жена-вампир, аристократична красавица, недостижима за него. Но ако не може да притежава Мариса, поне може да се бие рамо до рамо с братята…
Докато рискува живота си, за да спаси цивилен вампир от лесърите, Бъч попада в плен. Захвърлен да умре, той е открит като по чудо от братята…
Мариса дава всичко от себе си, за да върне Бъч към живота. Но дори нейната любов може би не е достатъчна, за да го спаси…
- И нека твоят щит от светлина продължи да обгръща човека. Използвай ръката си, за да го изцелиш. Той все още може да умре, ако в тялото и сърцето му не се влее достатъчно светлина.
Ви усети как силата й отслабва в същия миг, в който отново му прилоша. Докато се бореше с последиците от мимолетния си допир до онова скверно нещо, си помисли, че ако той се чувства така, не иска и да си представи какво му е на Бъч.
Телефонът в ръката му иззвъня и той внезапно си даде сметка, че от доста време лежи в снега.
- Ало? - замаяно каза той.
- Къде си? Какво става? - басовият рев на Рейдж го изпълни с облекчение..
- При мен е. Той... - Ви хвърли поглед към окървавената купчина, която представляваше Бъч, после закри очите си с ръка и потрепери. - Някой трябва да дойде да ни вземе. Господи, Рейдж... ако знаеш какво са му направили...
Сякаш разбрал, че братът е на ръба, Рейдж продължи много по-меко:
- О'кей, успокой се. Кажи ми къде се намирате.
- Гора... Не съм сигурен... - Господи, умът му май беше дал накъсо. - Не можеш ли да ме намериш с ОР8-а?
Нечий глас, най-вероятно на Фюри, извика: -Открих го!
- Не! Мястото е заразено - каза Ви и като прекъсна въпросите, с които Рейдж го заливаше, добави: - Кола. Трябва ни кола. Аз ще го изнеса оттук. Не искам никой друг да се приближава.
Последва дълга пауза.
- Добре. Тръгни на север, братко. След около половин миля ще излезеш на шосе 22. Ще те чакаме там.
- Обадете се... - Ви избърса очи и се насили да овладее гласа си. - Обадете се на Хавърс. Кажете му, че ще му доведем пациент с тежка травма. И че ще трябва да го постави под карантина.
- Исусе! Какво са му направили?
- Побързай, Рейдж... Не, почакай! Донесете и урната на някой лесър.
- Защо?
- Нямаме време за обяснения. Просто го направи.
Ви мушна телефона в джоба си, нахлузи ръкавицата върху ръката си, която все още излъчваше светлина, и отиде до Бъч. След като се увери, че спасителното одеяло го покрива добре, той вдигна отпуснатото му тяло на ръце, при което Бъч изстена от болка.
- Няма да е лесно - каза Ви, - но трябва да те махнем оттук.
После обаче погледът му попадна на земята и той се намръщи. Бъч вече почти не кървеше, но какво щяха да правят със следите, които щяха да оставят в снега? Ако някой лесър се върнеше, можеше да ги настигне, преди да са стигнали до шосето.
Неочаквано плътни облаци покриха небето и заваля гъст сняг.
По дяволите, Скрайб Върджин си я биваше.
Докато си пробиваше път през виелицата, Ви упорито си представяше как ослепителна бяла светлина обгръща и него, и мъжа в ръцете му.
-Ти дойде!
Мариса се усмихна, докато затваряше вратата на веселата болнична стая без прозорци. В леглото лежеше дребничко, крехко на вид момиченце. До него, малко по-голяма, но сякаш много по-крехка, седеше майка му.
- Нали снощи ти обещах, че отново ще те посетя. Момиченцето се усмихна широко, едно от предните му зъбчета липсваше.
- И ето че дойде. Толкова си красива тази вечер.
- Ти също - отвърна Мариса и като приседна на ръба на леглото, взе малката ръчичка в своята. - Е, как си?
-Мамен и аз тъкмо гледахме „Изследователката Дора"*. Бледо подобие на усмивка пробяга по невзрачното лице на младата майка, но очите й си останаха все така безрадостни. Откакто бяха приели момиченцето преди три дни, майка му изглеждаше вцепенена, сякаш караше на автопилот. Е, ако не се броеше това, че подскачаше всеки път, когато някой влезеше в стаята.
* „Изследователката Дора" - американска анимационна поредица. - Бел. прев.
- Мамен каза, че няма да останем още дълго. Вярно ли е? Майката отвори уста, за да отговори, но Мариса я изпревари:
- Не се безпокой за това. Нека първо се погрижим за крака ти. Момиченцето и майка му не бяха от богато семейство, но Хавърс никога не връщаше някой, който се нуждаеше от помощта му. Нито пък щеше да претупа лечението им.
- Мамен казва, че кракът ми е зле. Вярно ли е?
- Няма да е задълго.
Мариса хвърли поглед към завивките. Хавърс всеки момент щеше да оперира фрактурата и с малко повечко късмет костта щеше да зарасне както трябва.
-Мамен каза, че ще остана в зелената стая цял час. Може ли да бъде по-малко?
- Брат ми ще те задържи там само толкова, колкото трябва. Хавърс щеше да подсили костта й с титаниев пирон, което нямаше да бъде просто, но иначе детето щеше да изгуби целия си крак. Докато растеше, то щеше да се нуждае от още операции, а ако се съдеше по изтощението в погледа на майката, тя отлично разбираше, че това е само началото.