Не питай, не казвай
- Автор: Shepard Sara
- Серия: Pretty Litle Liars #9
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- Переводчик: Мирела Стефанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Не питай, не казвай». Краткое содержание книги:
Вече абитуриентки, сега Ариа, Спенсър, Хана и Емили са по-големи, ала не са помъдрели особено — и упорито продължават с мръсните номера. Сладките малки лъжкини имат повече тайни отвсякога — тъмни тайни, които биха могли с един замах да разрушат съвършения живот, който те с толкова усилия се стараеха да възстановят.
Ариа параноично ревнува гаджето си от новия ученик в класа — защото той е тя, и то — майчице, каква тя… Спенсър гради твърде топли отношения с бъдещия си доведен брат. Бюстът на Хана за малко да стане интернет сензация, макар да има и по-добри начини да провали кампанията на баща си за сената. А Емили е готова буквално на всичко, за да получи спортна стипендия. Ех, мечти-и-и…
Най-лошото обаче е, че при последната пролетна ваканция в Ямайка четирите ужасни сладурани правят нещо абсолютно непростимо. Момичетата отчаяно се опитват да забравят тази съдбовна нощ, но по-добре от всички знаят, че тайната им непременно ще изплува.
Нищо не е свършило, докато А. не каже…
Емили се обърна към приятелките си.
— Това е Али — прошепна тя.
Те само я погледнаха.
— Какви ги говориш? — попита Спенсър. — Али е мъртва, Ем.
— Тя умря в пожара, забрави ли? — Ариа погледна подозрително Емили, сякаш се притесняваше да не направи сцена.
— Дали? — Емили си спомни нощта в Поконос и в гърдите й се надигнаха вина и безпокойство. — Ами ако е избягала? Никой не успя да намери тялото й.
Хана се обърна към момичето в жълто. Тя беше слязла по стълбите и вървеше към бара.
— Ем, това момиче въобще не прилича на нея. Може би имаш температура.
Но Емили нямаше намерение да се предаде толкова лесно. Тя наблюдаваше как момичето си поръчва питие и стрелва единия от барманите с позната усмивка, която казваше „Аз съм Али и съм великолепна“. Колко пъти Емили се беше наслаждавала на тази усмивка? Колко пъти беше копняла да я види? Сърцето й заби още по-бързо.
— Ако Али е оцеляла от пожара, тя ще се подложи на пластична хирургия заради белезите — прошепна Емили. — Може би заради това изглежда толкова различна. И затова има тези белези по ръцете си.
— Емили… — Ариа стисна ръцете й между дланите си. — Правиш от мухата слон. Това не е Али. Просто трябва да преодолееш чувствата си към нея.
— Отдавна съм ги преодоляла! — извика Емили.
Тя изведнъж се върна в настоящето, бръкна в джоба на джинсите си и напипа копринения оранжев пискюл. Ако някой я попиташе за него, ако някой го разпознаеше, щеше да каже, че го е намерила на поляната край вилата в Поконос след експлозията, макар това да не беше така.
Изведнъж Клоуи скочи от леглото.
— Мамо! Татко! Какво правите тук?
В коридора се бяха появили млади мъж и жена. Бащата на Клоуи, атлетичен, тъмнокос мъж с гладка, безупречна кожа, беше облечен в сив костюм и лъснати кожени обувки. Майка й, която беше късо подстригана и носеше модни очила с тъмни рамки, беше облечена с тясна права пола, лъскава розова блуза и островърхи лачени обувки на високи токчета. От тях лъхаше някаква нервност, сякаш денем ходеха на работа в разни офиси, но вечер посещаваха рок концерти или поетически четения. Каква приятна промяна след тесногръдите, надути типове, които населяваха по-голямата част от Роузууд.
— Ние живеем тук, забрави ли? — пошегува се бащата на Клоуи. След това се обърна към Емили и се усмихна. — Здравей…?
— Здравейте, аз съм Емили Фийлдс. — Тя пристъпи напред и протегна ръка.
— Момичето от гардеробната, нали? — попита госпожа Роланд, която също се ръкува с Емили. Тя носеше огромния диамантен пръстен, който Емили помнеше от партито.
— И плувкиня — додаде господин Роланд.
— И бавачка, докато мине интервюто ми с Виланова — каза им Клоуи. — Тя ще се държи чудесно с Грейс, гарантирам.
Господин Роланд се облегна на парапета.
— Всъщност, Кло, не мисля, че имаме нужда от бавачка. И двамата сме си вкъщи тази вечер. — Той се обърна към Емили. — Но така или иначе ще ти платим за това, че си се разкарвала дотук.
— О, не е нужно — отвърна бързо Емили. — Беше ми приятно да се запознаем. — В мига, когато го каза, тя осъзна, че наистина е така. Цяла зима се бе свивала в стаята си, без да има с кого да поговори. Притеснена. Мрачна. Чувстваше се така, сякаш се е събудила от дълга дрямка.
— Настояваме! — извика госпожа Роланд. — Хенри, вади портфейла.
Майката на Клоуи се оттегли в голямата спалня, а Клоуи и баща й тръгнаха надолу по стълбите. Емили вървеше след тях.
— Кога са ти междучасията за обяд? — попита я Клоуи през рамо.
— След първия час във вторниците и четвъртъците, след втория в понеделник, сряда и петък — отвърна Емили.
— И на мен са ми след втория в сряда и петък! — Клоуи грабна палтото си от дрешника. — Искаш ли да обядваме заедно? Ако не си заета, разбира се.
— С удоволствие. — Емили въздъхна дълбоко. Напоследък обядваше извън училище — на последните курсове им разрешаваха да излизат за час. Но се чувстваше ужасно самотна.
Двете се разбраха да се срещнат пред „Стийм“ в сряда. След това Клоуи забърза за интервюто си, а Емили отново се озова пред господин Роланд. Той измъкна лъскав кожен портфейл.