Клубът на анонимните шопинг маниачки
- Автор: Харбисън Бет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пепа Стоилова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Клубът на анонимните шопинг маниачки». Краткое содержание книги:
Също така, ако някоя стажантка от канал Си енд Оу бе намерена мъртва или пък ДНК-то на някой политик се окажеше върху роклята й, архивите на тези фотографи биваха използвани, но обикновено ги спохождаше съдбата на всички подобни снимки, които завършваха живота си в кошчето за боклук.
Затова срещата с един и същи фотограф за една вечер й се стори странна. Още по-впечатляващо бе, че изглеждаше изключително привлекателен с русата си коса и приятните си обноски, което не би могло да се каже за останалите му колеги.
Поради тази причина, когато той се озова до Хелън след два часа скука и няколко чаши шардоне, тя се почувства поласкана.
— Госпожо Захарис — кимна непознатият.
Жената повдигна вежди.
— А вие сте…?
— Джералд Паркс.
— Господин Паркс. — Протегна му ръка, давайки си сметка, че е доста замаяна от алкохола, но въпреки това решена да се наслади на незначителния флирт. — Значи сте фотограф?
— Така е. — Вдигна фотоапарата, натисна копчето и за миг светкавицата я заслепи.
Хелън примигна и й се стори, че силуетът му тайнствено се залюля пред очите й. Дали трябва да тълкува това като непростимо нахалство или като ласкателство? Като се има предвид изминалата ужасна седмица, искаше й се да вярва, че е второто.
— Не успяхте ли да намерите нещо по-интересно за обектива си от мен?
— Всъщност, госпожо Захарис, смятам, че сте много интересна личност.
Тя взе чаша шампанско от минаващия край тях сервитьор.
— В такъв случай стигам до извода, че не излизате достатъчно.
Каквото и да възнамеряваше да отговори, Джералд Паркс бе прекъснат от приближаването на Джим.
Той собственически обви ръка около кръста й, сякаш да я предпази от грях.
— Миличка. — Целуна я по бузата, драскайки я с наболата си брада. Бяха сред хора, така че трябваше да играят ролята на щастливо семейство. — Кой е приятелят ти?
Искаше й се да го попита дали при тях го доведе фактът, че разговаря с друг мъж, или пък това, че този друг мъж държи фотоапарат, с което може евентуално да подпомогне въздигането му в политическата кариера. Ала вместо това пусна дежурната си усмивка и отвърна:
— Това е Джералд Паркс и е фотограф.
— И аз така си помислих — кимна Джим и я притегли още по-плътно към себе си. — Дебнете силните на деня или съпругите им?
— Някои от силните на деня са и съпруги — сухо отбеляза Хелън, копнеейки за още една чаша шампанско, след като тази в ръката й, кой знае как, внезапно се оказа празна.
— Права си — засмя се съпругът й. После отново кимна към Джералд и додаде: — Също както медицинските сестри, и стюардесите може да са от мъжки пол.
— Стюарди.
Усмивката му замръзна.
— Какво?
— Ако стюардесите са мъже, те се наричат стюарди — поясни Хелън. Чу абсурдно построеното изречение, но след като вече го беше изрекла, не знаеше как да поправи грешката си.
Време бе да се прибере у дома и да си легне.
— Туш! — засмя се високо Джим. — Тази вечер си в пълния си блясък. Би ли ми направила услуга? Донеси ми едно уиски.
Това бе неговият начин да я отпрати. Беше изпила няколко чаши шампанско в повече и сега той искаше да я държи далеч от всеки, който може да я идентифицира като жена, прехвърлила границите на приличието.
За свое нещастие, тя си даваше сметка, че е прав. С две чаши се бе отдалечила от момента, в който все още можеше да спазва любезното поведение на съпруга на известна личност, а само още една я делеше от другия, в който щеше да грабне микрофона и да запее караоке. Тъй като нямаше начин да изтрезнее веднага, не й оставаше нищо друго, освен да се оттегли.
— Разбира се — каза, като отстрани ръката му от талията си с повече сила, отколкото е необходимо. Обърна се усмихнато към Джералд и срещна погледа му, обзета от чувството, че току-що двамата си уговориха среща, за която не искаше съпругът й да узнава. — Извинете ме, господин Паркс.
Мъжът кимна и тя забеляза, че пръстът му бе върху стартовия бутон на фотоапарата, но не го натисна.
Прие го като таен знак помежду им.
Господи, наистина бе пияна.
Проправи си път към бара и поръча чаша вино, с което се надяваше да притъпи ефекта от вече изпитото шампанско. Джим нямаше нужда от уиски. Дявол да го вземе, той въобще не пиеше, особено на такива събития. Просто искаше другите да останат с впечатлението, че пие, за да не го помислят за алкохолик, опитващ се да се пребори със зависимостта си, или да не се усъмнят в неговата мъжественост. Подобно поведение ала Джон Уейн бе направило добра услуга на Роналд Рейгън и с Божията помощ, щеше да проработи и при Джим Захарис. Отпи от виното и се огледа за някого, с когото би й било приятно да побъбри. В множеството забеляза поне десетина човека, които всячески би желала да избегне, затова, когато административната секретарка на съпруга й — Пам Кордър, мина покрай нея, тя я повика: