Клубът на анонимните шопинг маниачки
- Автор: Харбисън Бет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пепа Стоилова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Клубът на анонимните шопинг маниачки». Краткое содержание книги:
Ако успее да направи нещо ново за себе си, без това да накърнява публичния имидж на Джим в обществото.
Напечата имената на Адамс Морган — предпочитаната от нея част от града, после на Тенлитаун, на Удли Парк и накрая Бетесда.
На монитора се появиха обичайните апартаменти и къщи, които бе виждала многократно, но този път, когато изписа последния квартал, вниманието й бе привлечено от нещо ново.
„Клуб на анонимните шопинг маниачки…“
Иронията буквално я порази и почти се поддаде на първичния инстинкт да прочете отново всички градски новини, за да се убеди, че не става въпрос за случката от днешния ден не беше глупаво. Написаното нямаше нищо общо с нея. Бе просто съвпадение.
Хелън беше непоправим скептик, когато става въпрос за вуду магии, предсказания на съдбата и поличби, но този път й бе трудно да го отрече. Това беше знак.
А фактът, че съобщението я накара да се разсмее искрено за първи път от доста време насам, я наведе на мисълта, че трябва да го препише, преди да изчезне завинаги в архива на сайта.
Не че имаше намерение да се присъедини към идеята. По природа беше затворена и обичаше самотата. Но можеше да запази информацията.
За всеки случай.
Може би Хелън беше прекалено затормозена, но винаги бе гледала на работата в Белия дом като на огромна досада. Ала това беше нищо в сравнение с еднообразните приеми, давани там, които двамата с Джим бяха принудени да посещават.
Бяха на път за соарето на Мими Линдхофър в центъра на Джорджтаун, когато илюзиите на Хелън се разсеяха и тя се озова в грубата реалност.
— Днес имах много интересно обаждане — заяви Джим, сякаш искаше да я уведоми, че неговият брокер му е препоръчал да инвестира в търговията със свинско шкембе.
— О? — отвърна тя разсеяно, загледана през прозореца на колата в старомодния пейзаж на квартала. Често се бе чудила какво ли е да се живее в някоя от виждащите се наоколо натруфени уютни къщи.
От друга страна, никой не би могъл да си позволи този лукс, ако няма достатъчно пари, а едно от нещата, които научи през последните десетина години, бе, че да споделяш живота си с богат човек невинаги е толкова приятно.
— Щеше ли да ми разкажеш за малкото си премеждие в магазина? — продължи Джим с толкова спокоен тон, че тя се запита каква част от историята му е известна.
Сърцето й биеше панически, сякаш предаваше послание чрез морзовата азбука.
— О, мили боже, съвсем го бях забравила — излъга Хелън. — Можеш ли да си представиш, тези хора наистина решиха, че съм искала да открадна обувките!
Той я изгледа косо, от което кръвта й се смрази.
— Това кога беше — преди или след като разговаряхме за кредитните ти карти?
— Ами, май беше след това — отговори с тон, който не отстъпваше на ледения му поглед. — Просто бях тръгнала към колата, за да взема малко пари в брой. Сигурно съм била толкова разстроена от жестоката постъпка на съпруга си, че съм забравила да сваля обувките. — Лицето й почервеня толкова, колкото когато за първи път чу охранителната аларма на магазина. Мислено благодари, че в колата е тъмно. — Най-глупавото в цялата история е, че оставих в магазина два пъти по-скъпи обувки, което недвусмислено показва, че наистина имах намерение да се върна. — Не й беше приятно да хвърля цялата вина върху персонала, но в този живот или убиваш, или ставаш жертва. Затова добави презрително: — Глупаци!
— И аз помислих, че би трябвало да има някакво разумно обяснение — с облекчение отбеляза Джим. — За всеки случай ще наредя на прессекретаря си да се запознае с подробностите. — Пръстите му забарабаниха по волана. — Но трябва да ти кажа, че когато ми го съобщиха, помислих, че си решила… Е, сещаш се.
Кучият му син. Разбира се, че се досещаше.
Опасяваше се, че всички ще се досетят за онова, което той вече знаеше със сигурност. Такава жена не беше достойна за него.
Хелън забеляза, че фотографът (на такива партита винаги имаше неколцина), когото бе видяла на приема на Роузи, също бе в дома на семейство Линдхофър. Това бе странно, тъй като подобни събития се превръщаха в новина само в случаите, когато няма нищо по-интересно. Обикновено се появяваха по една-две снимки на страниците за светска хроника на „Уошингтън Поуст“ и в много редки случаи, ако някоя филмова звезда блеснеше на соарето в защита на една или друга кауза, можеха да се озоват и в списание „Венити Феър“.