Бдение

Той кима, дъвчейки.

— До вчера те бях виждала само в образа на онова чудовище — Джейни свива несигурно рамене, — онова и кухнята. Което хвърли стола. Това беше чисто съвпадение, дори не предполагах, че ти си онзи, който сънува. Не и в началото. Просто карах покрай твоята къща.

Кабъл затваря очи, потръпва и оставя пицата си в чинията.

— Значи, ти си била — казва той след малко. — Знаех си, че съм виждал колата ти преди. Смятах те за… някой друг. — Замълчава, потънал в мисли. — Дворът. О, боже, твоето суеверие… По дяволите!

Той изпъва гръб, ръцете му застиват във въздуха, затваря очи. Връща се мислено назад. Свързва нещата. После се обръща към нея, гледайки я изпитателно.

— Можеше да се разбиеш тогава.

— Изобщо не съм разбрала, че някой ме е видял.

— Фаровете. Фаровете на колата ти. Това ме събуди. Светеха в прозореца ми… Господи, Джейни.

— Прозорецът на стаята ти трябва да е бил отворен. Иначе нямаше да се случи. Нямах представа, че е твоята къща.

Той се отпуска и поклаща леко глава, опитвайки се да подреди пъзела.

— Добре. Давай към хубавата част, преди съвсем да съм си изгубил апетита.

— Там зад бараката… Ти идваш при мен. Докосваш лицето ми. Целуваш ме. И аз те целувам.

Кабъл мълчи.

— Това е — казва Джейни.

Той внимателно я поглежда.

— Само това?

— Да. Кълна се. Но целувката си беше хубава.

Кабъл кима, потънал в размисъл.

— Проклетият звънец винаги бие в този момент, нали.

Тя се усмихва.

— Да.

Мълчи, чуди се дали да не му каже за онази част от съня, в която я моли за помощ, но той вече е на друга тема.

— Значи, когато те намерих на масата в библиотеката преди няколко седмици и ти едва смогна да се изправиш… Ти не спеше тогава, нали?

— Не.

— Зле ли беше?

— Много зле.

Той сваля очилата и притиска главата си с ръце. Разтрива очи.

— Боже мой. Помня онзи сън. — Навежда глава. Джейни чака да продължи. — Значи затова като те питах дали си сънувала кошмар, ми отговори така уклончиво.

— Просто исках да разбера дали си разбрал, че съм била там и съм гледала. Дори когато говорят с мен в сънищата си, хората после не си спомнят нищо. Поне не го споменават.

— Не се сещам да съм те виждал там или да съм говорил с теб, освен когато всъщност те сънувам — размишлява Кабъл. После изведнъж казва: — Джейни, ами ако не искам да го виждаш?

Джейни си взима парче пица.

— Много се старая, опитвам се да се измъквам от сънищата. Не желая да съм воайор, наистина, но не зависи от мен. Почти невъзможно е. Поне засега. Но все пак напредвам. Бавно. — Прави пауза. — Ако не искаш да виждам нищо, предполагам, че не трябва да спиш близо до мен.

Кабъл я поглежда с усмивка.

— Да, но съм известен с това, че спя в училище.