Остатъкът от деня
- Автор: Исигуро Кадзуо
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Труд
- ISBN: 8498194024
- Переводчик: Правда Митева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Остатъкът от деня». Краткое содержание книги:
Оказа се и че някои от участниците щяха да дойдат по-рано от предвидените за конференцията три дни, за да могат да се подготвят и преценят настроението на колегите си, макар че точните дати на пристигането им отново бяха несигурни. Следователно ставаше ясно, че персоналът не само трябваше да дава всичко от себе си и да бъде в постоянна готовност, но се налагаше да проявява и невероятна гъвкавост. Дори в един период бях твърдо убеден, че няма да успеем да преодолеем това огромно предизвикателство, ако не доведа допълнителен външен персонал.
Този вариант обаче, като оставим настрана опасенията на господаря, че ще плъзнат клюки, щеше да ме принуди да разчитам на непознати тъкмо когато всяка грешка можеше да се окаже фатална. Ето защо се заех с подготовката на идващите дни, както може би само генералът се подготвя за битката.“
За книгата
Романът „Остатъкът от деня“ е публикуван през 1989 г. Това произведение изстрелва създателя му на световната литературна сцена. Интересното в случая е, че „Остатъкът от деня“ е един от най-известните английски романи, а е написан от чужденец. Демократичността на английската култура позволява това. Поради тази причина линията, следвана от писатели като руснака Владимир Набоков и поляка Джоузеф Конрад, намира естественото си продължение в творчеството на Ишигуро.
Разказвачът в книгата е Стивънс — икономът на симпатизиращия на нацистите лорд Дарлингтън. Благородникът поддържа нацистки лидери като Мосли. В романа са развити няколко теми — те интерпретират професионализма в съвременното общество и нещата, които трябва да пожертваме, за да останем верни на себе си.
Една от основните теми в романа е тази за служенето. Прислужникът е безкрайно внимателен по отношение на стопанина си. Останалото — любовта, смъртта на баща му и т.н. — сякаш минава отстрани. Прислужникът смята, че много неща зависят от него. Дали пък не е прав — понякога съдбата на Европа би могла да зависи в известна степен и от това доколко добре е изчистил сребърната посуда на господаря си.
Някои критици твърдят, че в книгата личи силното влияние на японската култура. Но Ишигуро отрича това. Според него голямата част от живота му е протекла във Великобритания и той е дълбоко повлиян най-вече от английската култура.
През 1989 г. романът получава литературната премия „Букър“. През 1993 г. по мотиви на това произведение е заснет филм, в който играят Ема Томпсън и Антъни Хопкинс.
За автора
Казуо Ишигуро е роден на 8 ноември 1954 г. в Нагасаки. Семейството му емигрира в Обединеното кралство, когато става на 6 години. Родителите му са мислили, че ще се върнат в Япония. Затова Казуо израства и се образова между две култури.
През 1978 г. получава бакалавърска степен от университета в Кент по специалността английски език и философия. Магистърската му степен (отново по хуманитарни науки) е от университета на Източна Англия две години по-късно.
През 1981 г. започва литературната му кариера — тогава публикува 3 разказа. Първият му роман е „Замъглени хълмове“. Книгата е посрещната радушно от критиката, получава национална литературна премия от Кралското литературно общество и е преведена на 13 езика. Произведението е изградено от спомените на японката Ецуко, която трябва да преживее самоубийството на дъщеря си.
Вторият роман на Ишигуро „Художникът в плаващия свят“ също жъне успехи. Книгата е удостоена с премията „Уитбръд“ за най-добра творба през 1986 г.
Третият роман — „Остатъкът от деня“ (1989 г.), прави писателя международно известен. И в трите произведения главните персонажи се оглеждат назад, като се опитват да разберат отминалите събития.
Публикува още творби, между които и романа „Когато бяхме сираци“ (2000 г.). В него се разказва за частен лондонски детектив от двайсетте години. Но главното тук е не криминалният сюжет, а идеята за самопознанието на личността.
За литературните си постижения Ишигуро е награден през 1995 г. с Ордена на Британската империя. Сега живее в Лондон с жена си и дъщеря си.
— Онзи път паднах заради стъпалата. Изметнали са се. Трябва да се каже на Симъс да ги оправи, преди някой друг да се спъне.
— Наистина. Във всеки случай мога ли да получа уверението на татко, че ще разучи този списък?
— Трябва да се каже на Симъс да оправи стъпалата. И то преди пристигането на господата от Европа.
— Наистина. Е, татко, приятен ден.
Онази лятна вечер, за която мис Кентън споменава в писмото си, бе много скоро след този разговор — всъщност може да е било и същия ден. Не си спомням каква причина ме бе отвела на втория етаж на къщата, където е коридорът със стаите за гости. Но както, струва ми се, вече споделих, съвсем ясно си спомням как последните слънчеви лъчи нахлуваха през всяка една от отворените врати и изпъстряха коридора с оранжеви ивици. И докато минавах покрай тези празни стаи, зърнах фигурата на мис Кентън — силует край прозореца в една от тях — и тя ме повика.
Сега, като обмислям нещата, като се сещам как мис Кентън постоянно ми говореше за баща ми в първите месеци от присъствието й в Дарлингтън Хол, никак не е чудно, че толкова много години бе съхранявала в паметта си спомена за онази вечер. Несъмнено тя изпитваше известно чувство за вина, докато двамата наблюдавахме баща ми от прозореца. Сенките на тополите се бяха проточили почти през цялата морава, но слънцето все още осветяваше най-отдалечения ъгъл, където теренът се издигаше към беседката. Баща ми стоеше до четирите каменни стъпала, потънал в дълбок размисъл. Ветрецът лекичко рошеше косата му. Видяхме го как бавно заизкачва стъпалата. Горе се обърна и заслиза обратно, този път малко по-бързо. Обърна се отново, взря се в стъпалата и помисли още няколко секунди. После ги изкачи втори път, много решително. Сега обаче продължи по тревата, докато почти достигна беседката, обърна се и бавно тръгна назад, като нито за миг не отделяше очи от земята. И наистина поведението му в този момент не би могло да се опише по-добре от начина, по който мис Кентън го окачествява в писмото си: „сякаш се надяваше да открие рядко съкровище, което беше изпуснал“…
Както е тръгнало, спомените започват да ме заливат и това ми се струва глупаво. В крайна сметка настоящото ми пътешествие е една рядка възможност да се насладя изцяло на великолепието на английския пейзаж и знам, че ако сега неоправдано се разсейвам, после горчиво ще съжалявам. Дори се сещам, че съм пропуснал да разкажа за нещо, което ми се случи по пътя — освен онова кратко спиране на хълма, за което вече говорих. И това наистина е пропуск, като се има предвид какво удоволствие ми достави вчерашният ден.
Бях планирал пътешествието до Солзбъри много старателно, като почти изцяло избягвах главните пътища. Ненужно обикаляне, ще кажат някои, но по този начин можех да видя почти всички забележителности, описани от мисис Дж. Саймънс в прекрасните й книги, и определено мога да заявя, че не съжалявам. Почти през цялото време шофирах сред нивя или вдъхвах прелестното ухание на ливадите; често се улавях, че съвсем съм намалил скоростта, за да се насладя на някой поток или долина, покрай които минавах. Ала в действителност не слязох от колата нито веднъж, преди съвсем да наближа Солзбъри.
Движех се по дълга права отсечка, а от двете ми страни се простираха безкрайни ливади. Всъщност теренът бе станал открит и равен, което позволяваше да виждам далеч във всички посоки. На хоризонта пред мен се очертаваше и острият връх на катедралата в Солзбъри. Бях изпаднал в спокойно и съзерцателно настроение и може би затова отново карах много бавно — надали е повече от 25 км/ч. И добре, че беше така, защото навреме успях да забележа една кокошка, която съвършено лениво пресичаше пътя. Рязко спрях форда на трийсет-четирийсет сантиметра от пернатото, което на свой ред прекрати разходката си и застана точно пред колата. Аз натиснах клаксона, но единственият резултат беше, че птицата се наведе и започна да си кълве нещо по земята. Доста раздразнен, тъкмо понечих да сляза и единият ми крак бе все още вътре, когато чух женски глас:
— О, много моля да ме извините, сър.
Огледах се и забелязах, че току-що бях подминал малка ферма. Явно стресната от клаксона, беше дотичала млада жена, запасана с престилка. Тя мина покрай мен, грабна кокошката, притисна я до гърдите си и ми се извини още веднъж. След като я уверих, че нищо особено не се е случило, жената каза:
— Безкрайно съм ви благодарна, че не прегазихте клетата Нели. Тя е добро момиче и ни снася най-едрите яйца, които някога сте виждали. Голяма добрина ни направихте, като спряхте. А сигурно много бързате.