Остатъкът от деня
- Автор: Исигуро Кадзуо
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Труд
- ISBN: 8498194024
- Переводчик: Правда Митева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Остатъкът от деня». Краткое содержание книги:
Оказа се и че някои от участниците щяха да дойдат по-рано от предвидените за конференцията три дни, за да могат да се подготвят и преценят настроението на колегите си, макар че точните дати на пристигането им отново бяха несигурни. Следователно ставаше ясно, че персоналът не само трябваше да дава всичко от себе си и да бъде в постоянна готовност, но се налагаше да проявява и невероятна гъвкавост. Дори в един период бях твърдо убеден, че няма да успеем да преодолеем това огромно предизвикателство, ако не доведа допълнителен външен персонал.
Този вариант обаче, като оставим настрана опасенията на господаря, че ще плъзнат клюки, щеше да ме принуди да разчитам на непознати тъкмо когато всяка грешка можеше да се окаже фатална. Ето защо се заех с подготовката на идващите дни, както може би само генералът се подготвя за битката.“
За книгата
Романът „Остатъкът от деня“ е публикуван през 1989 г. Това произведение изстрелва създателя му на световната литературна сцена. Интересното в случая е, че „Остатъкът от деня“ е един от най-известните английски романи, а е написан от чужденец. Демократичността на английската култура позволява това. Поради тази причина линията, следвана от писатели като руснака Владимир Набоков и поляка Джоузеф Конрад, намира естественото си продължение в творчеството на Ишигуро.
Разказвачът в книгата е Стивънс — икономът на симпатизиращия на нацистите лорд Дарлингтън. Благородникът поддържа нацистки лидери като Мосли. В романа са развити няколко теми — те интерпретират професионализма в съвременното общество и нещата, които трябва да пожертваме, за да останем верни на себе си.
Една от основните теми в романа е тази за служенето. Прислужникът е безкрайно внимателен по отношение на стопанина си. Останалото — любовта, смъртта на баща му и т.н. — сякаш минава отстрани. Прислужникът смята, че много неща зависят от него. Дали пък не е прав — понякога съдбата на Европа би могла да зависи в известна степен и от това доколко добре е изчистил сребърната посуда на господаря си.
Някои критици твърдят, че в книгата личи силното влияние на японската култура. Но Ишигуро отрича това. Според него голямата част от живота му е протекла във Великобритания и той е дълбоко повлиян най-вече от английската култура.
През 1989 г. романът получава литературната премия „Букър“. През 1993 г. по мотиви на това произведение е заснет филм, в който играят Ема Томпсън и Антъни Хопкинс.
За автора
Казуо Ишигуро е роден на 8 ноември 1954 г. в Нагасаки. Семейството му емигрира в Обединеното кралство, когато става на 6 години. Родителите му са мислили, че ще се върнат в Япония. Затова Казуо израства и се образова между две култури.
През 1978 г. получава бакалавърска степен от университета в Кент по специалността английски език и философия. Магистърската му степен (отново по хуманитарни науки) е от университета на Източна Англия две години по-късно.
През 1981 г. започва литературната му кариера — тогава публикува 3 разказа. Първият му роман е „Замъглени хълмове“. Книгата е посрещната радушно от критиката, получава национална литературна премия от Кралското литературно общество и е преведена на 13 езика. Произведението е изградено от спомените на японката Ецуко, която трябва да преживее самоубийството на дъщеря си.
Вторият роман на Ишигуро „Художникът в плаващия свят“ също жъне успехи. Книгата е удостоена с премията „Уитбръд“ за най-добра творба през 1986 г.
Третият роман — „Остатъкът от деня“ (1989 г.), прави писателя международно известен. И в трите произведения главните персонажи се оглеждат назад, като се опитват да разберат отминалите събития.
Публикува още творби, между които и романа „Когато бяхме сираци“ (2000 г.). В него се разказва за частен лондонски детектив от двайсетте години. Но главното тук е не криминалният сюжет, а идеята за самопознанието на личността.
За литературните си постижения Ишигуро е награден през 1995 г. с Ордена на Британската империя. Сега живее в Лондон с жена си и дъщеря си.
Трябва да е било някъде към края на 1920, когато лорд Дарлингтън направи първото от своите няколко посещения в Берлин, и аз си спомням неизличимото въздействие, което то оказа върху него. Мрачните мисли не го напускаха дълго след завръщането му, а един път, като го попитах дали е доволен от пътуването, той отвърна: „Разтревожен съм, Стивънс. Дълбоко съм разтревожен. Подобно отношение към победения неприятел силно ни злепоставя. Тотално незачитане на вековните ни традиции.“
По същия повод в паметта ми е останал още един ярък спомен. Днес в старата банкетна зала вече няма маса и това внушително помещение с високите си великолепни тавани служи на мистър Фарадей за нещо като галерия. По времето на негова светлост обаче залата постоянно се използваше, както и огромната маса в нея, която събираше трийсет, че и повече гости за вечеря. Всъщност банкетната зала е толкова просторна, че когато се налагаше, внасяхме допълнителни маси, за да могат да седнат петдесетина човека. При нормални обстоятелства, разбира се, лорд Дарлингтън, както и мистър Фарадей днес, се хранеше в далеч по-уютната трапезария, идеална за десет-дванайсет души. Специално в онази зимна вечер, за която си спомням, трапезарията по някаква причина беше неизползваема и лорд Дарлингтън вечеряше с единствения си гост — мисля, че беше сър Ричард Фокс, колега на негова светлост от годините, когато е бил на служба във Външно министерство — в огромната банкетна зала. Несъмнено ще се съгласите с мен, че е най-трудно да обслужваш двама души, които вечерят. Аз лично бих предпочел да сервирам само на един човек, пък бил той и напълно непознат. Но когато вечерящите са двама, та дори единият от тях да е собственият ти господар, за обслужващия става изключително трудно да бъде винаги на тяхно разположение и в същото време да поддържа илюзията, че го няма — основно изискване за професионално отношение. В подобна ситуация човек постоянно има подозрения, че присъствието му пречи на разговора.
Онази вечер по-голямата част от залата тънеше в мрак, а двамата господа седяха един до друг по средата на масата, тъй като тя бе прекалено широка, за да се настанят един срещу друг. Единствената светлина идваше от свещите на масата и пращящия огън в камината. Реших да сведа присъствието си до минимум, като стоя в тъмния ъгъл на залата, много по-далече от масата, отколкото обикновено бих стоял. Естествено, тази стратегия имаше едно огромно неудобство. Всеки път когато излизах на светло да сервирам на господата, стъпките ми отекваха дълго и силно, преди да стигна до масата, и това привличаше вниманието им към неизбежното ми приближаване по най-натрапчивия възможен начин. Огромното й предимство обаче беше, че стоейки на едно място, аз на практика оставах почти невидим. Та докато си стоях така в тъмното, доста отдалечен от двамата господа, седнали сред редицата празни столове, чух как лорд Дарлингтън заговори за хер Бреман. Гласът му, спокоен и благ както обикновено, звучеше някак напрегнато сред тези високи стени.
— Той беше мой враг — чух го да казва, — но винаги се е държал като истински джентълмен. Шест месеца се обстрелвахме, ала се отнасяхме с уважение един към друг. Беше джентълмен, който изпълняваше дълга си, и аз не го мразех. Уверявах го: „Виж, сега сме врагове и аз ще се бия с теб с всички средства, с които разполагам. Но когато тази отвратителна история приключи, вече няма да сме врагове и ще седнем да пийнем заедно.“ Най-ужасното е, че този договор ме превръща в лъжец. Аз му казах, че след като всичко свърши, вече няма да бъдем врагове. Как бих могъл сега да го погледна в очите и да му заявя, че това не е вярно?
По-късно същата вечер негова светлост поклати глава и мрачно продума:
— Бих се във войната, за да опазя справедливостта в този свят. Така и не бях разбрал, че участвам във вендета срещу немския народ.