Остатъкът от деня
- Автор: Исигуро Кадзуо
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Труд
- ISBN: 8498194024
- Переводчик: Правда Митева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Остатъкът от деня». Краткое содержание книги:
Оказа се и че някои от участниците щяха да дойдат по-рано от предвидените за конференцията три дни, за да могат да се подготвят и преценят настроението на колегите си, макар че точните дати на пристигането им отново бяха несигурни. Следователно ставаше ясно, че персоналът не само трябваше да дава всичко от себе си и да бъде в постоянна готовност, но се налагаше да проявява и невероятна гъвкавост. Дори в един период бях твърдо убеден, че няма да успеем да преодолеем това огромно предизвикателство, ако не доведа допълнителен външен персонал.
Този вариант обаче, като оставим настрана опасенията на господаря, че ще плъзнат клюки, щеше да ме принуди да разчитам на непознати тъкмо когато всяка грешка можеше да се окаже фатална. Ето защо се заех с подготовката на идващите дни, както може би само генералът се подготвя за битката.“
За книгата
Романът „Остатъкът от деня“ е публикуван през 1989 г. Това произведение изстрелва създателя му на световната литературна сцена. Интересното в случая е, че „Остатъкът от деня“ е един от най-известните английски романи, а е написан от чужденец. Демократичността на английската култура позволява това. Поради тази причина линията, следвана от писатели като руснака Владимир Набоков и поляка Джоузеф Конрад, намира естественото си продължение в творчеството на Ишигуро.
Разказвачът в книгата е Стивънс — икономът на симпатизиращия на нацистите лорд Дарлингтън. Благородникът поддържа нацистки лидери като Мосли. В романа са развити няколко теми — те интерпретират професионализма в съвременното общество и нещата, които трябва да пожертваме, за да останем верни на себе си.
Една от основните теми в романа е тази за служенето. Прислужникът е безкрайно внимателен по отношение на стопанина си. Останалото — любовта, смъртта на баща му и т.н. — сякаш минава отстрани. Прислужникът смята, че много неща зависят от него. Дали пък не е прав — понякога съдбата на Европа би могла да зависи в известна степен и от това доколко добре е изчистил сребърната посуда на господаря си.
Някои критици твърдят, че в книгата личи силното влияние на японската култура. Но Ишигуро отрича това. Според него голямата част от живота му е протекла във Великобритания и той е дълбоко повлиян най-вече от английската култура.
През 1989 г. романът получава литературната премия „Букър“. През 1993 г. по мотиви на това произведение е заснет филм, в който играят Ема Томпсън и Антъни Хопкинс.
За автора
Казуо Ишигуро е роден на 8 ноември 1954 г. в Нагасаки. Семейството му емигрира в Обединеното кралство, когато става на 6 години. Родителите му са мислили, че ще се върнат в Япония. Затова Казуо израства и се образова между две култури.
През 1978 г. получава бакалавърска степен от университета в Кент по специалността английски език и философия. Магистърската му степен (отново по хуманитарни науки) е от университета на Източна Англия две години по-късно.
През 1981 г. започва литературната му кариера — тогава публикува 3 разказа. Първият му роман е „Замъглени хълмове“. Книгата е посрещната радушно от критиката, получава национална литературна премия от Кралското литературно общество и е преведена на 13 езика. Произведението е изградено от спомените на японката Ецуко, която трябва да преживее самоубийството на дъщеря си.
Вторият роман на Ишигуро „Художникът в плаващия свят“ също жъне успехи. Книгата е удостоена с премията „Уитбръд“ за най-добра творба през 1986 г.
Третият роман — „Остатъкът от деня“ (1989 г.), прави писателя международно известен. И в трите произведения главните персонажи се оглеждат назад, като се опитват да разберат отминалите събития.
Публикува още творби, между които и романа „Когато бяхме сираци“ (2000 г.). В него се разказва за частен лондонски детектив от двайсетте години. Но главното тук е не криминалният сюжет, а идеята за самопознанието на личността.
За литературните си постижения Ишигуро е награден през 1995 г. с Ордена на Британската империя. Сега живее в Лондон с жена си и дъщеря си.
— О, изобщо не бързам — отвърнах с усмивка. — За пръв път от дълги години имам тази възможност и трябва да ви призная, че ми е доста приятно. Сега пътувам просто за удоволствие.
— О, това е чудесно, сър. И сте се запътили към Солзбъри, предполагам.
— Всъщност да. Между другото това, което виждаме отсреща в далечината, е катедралата, нали? Чувал съм, че е великолепна сграда.
— О, да, сър, много е хубава. Е, аз самата така и не съм ходила до Солзбъри, затова не бих могла да ви кажа как точно изглежда отблизо. Оттук обаче всеки ден виждаме острия й връх. Понякога е доста мъгливо и съвсем се изгубва, но сам можете да се убедите, че в ясен ден като днешния гледката е прекрасна.
— Забележителна.
— Толкова съм ви благодарна, че не прегазихте нашата Нели, сър. Преди три години горе-долу на същото място така ни загина костенурката. Всички бяхме дълбоко разстроени.
— О, колко тъжно — казах печално.
— Наистина беше, сър. Хората мислят, че ние, фермерите, сме свикнали да гледаме как животните ги нараняват или убиват, ала това изобщо не е вярно. Синчето ми плака дни наред. Толкова бяхте добър, че спряхте заради Нели, сър. Сега, след като вече сте слезли от колата, защо не дойдете да изпиете чаша чай с нас? Ще ни бъде приятно. А и ще ви освежи за пътя.
— Много сте любезна, но наистина трябва да тръгвам. Искам да стигна в Солзбъри навреме, за да мога да разгледам многобройните му забележителности.
— Така е, сър. Е, благодаря ви още веднъж.
Потеглих отново, ала по някаква причина карах бавно — може би защото очаквах, че и други домашни животни могат да пресекат пътя ми. Трябва да ви кажа, че след тази среща се почувствах в чудесно настроение. Малката добринка, за която ми бяха благодарили, и неподправената добрина, която ми бяха предложили в замяна, ме изпълниха с приятно очакване, свързано с предстоящото ми пътуване през следващите няколко дни. Та ето в какво настроение пристигнах в Солзбъри.
Струва ми се обаче, че трябва да направя още някои пояснения във връзка с баща ми, тъй като сигурно съм ви оставил с впечатление, че съм се отнесъл с него доста рязко по повод все по-напускащите го способности. Работата е там, че не можех да подходя по никакъв друг начин освен така, както го направих. Убеден съм, ще се съгласите с мен, след като подробно ви обясня как стояха нещата в онези дни. Имам предвид, че важната международна конференция, която щеше да се проведе в Дарлингтън Хол, приближаваше застрашително и не ни даваше големи възможности за проява на снизхождение или „приказки със заобикалки“. Освен това трябва да напомня, че макар и през следващите петнайсетина години Дарлингтън Хол да беше свидетел на още много събития с подобна значимост, тази конференция през март 1923 беше първата. Може да се каже, че все още нямах достатъчно опит и не бях склонен да оставям нищо на случайността. Всъщност в мислите си често се връщам към онази конференция и по много причини смятам, че тя бележи повратен момент в живота ми. Убеден съм например, че точно в този период истински възмъжах като иконом. Това не означава, че непременно съм станал „велик“ иконом; най-малкото не съм аз, който ще дава оценки. Но ако случайно някой някога реши да изкаже мнение, че по време на кариерата си съм развил поне донякъде това решаващо качество — „достойнството“, този човек може би ще пожелае да бъде насочен към конференцията от март 1923. Тогава аз наистина доказах, че може би имам данни за това качество. Тя бе едно от онези събития, които се явяват във върхови моменти от развитието ти, за да те предизвикат и доведат до ръба на възможностите ти, че и отвъд него, така че по-късно да започнеш да се преценяваш по нови стандарти. Конференцията, разбира се, остана паметна и по други, съвсем различни причини, за които сега ще ви разкажа.
Конференцията през 1923 бе резултат на дълго планиране от страна на лорд Дарлингтън. И наистина, като се замисля, виждам как негова светлост логично се беше движил към този момент в продължение на цели три години. Доколкото си спомням, в началото той въобще не се интересуваше толкова от мирния договор, когато го подписаха след края на световната война, и според мен интересът му не бе продиктуван от задълбочен анализ на документа, а от дружбата му с хер Карл-Хайнц Бреман.
Хер Бреман за пръв път посети Дарлингтън Хол много скоро след войната, докато все още носеше военната си униформа. Тогава за всеки наблюдател беше ясно, че двамата с лорд Дарлингтън ги свързва топла дружба. Това не ме изненада, тъй като веднага се разбираше, че хер Бреман е изключително изискан благородник. През следващите две години, след като напусна немската армия, той ни гостуваше сравнително редовно и аз не можех да не забележа деградацията на този човек, която с всяко посещение все повече се засилваше и будеше истинско безпокойство. Дрехите му ставаха все поизносени, тялото — все по-слабо; очите му започнаха да гледат тревожно, а последния път дълго време оставаше втренчен в пространството, без да забелязва присъствието на своя домакин или дори че се обръщат към него. Бих си помислил, че хер Бреман страда от сериозно заболяване, но някои забележки на негова светлост ме убедиха, че случаят е съвсем друг.