Остатъкът от деня
- Автор: Исигуро Кадзуо
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Труд
- ISBN: 8498194024
- Переводчик: Правда Митева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Остатъкът от деня». Краткое содержание книги:
Оказа се и че някои от участниците щяха да дойдат по-рано от предвидените за конференцията три дни, за да могат да се подготвят и преценят настроението на колегите си, макар че точните дати на пристигането им отново бяха несигурни. Следователно ставаше ясно, че персоналът не само трябваше да дава всичко от себе си и да бъде в постоянна готовност, но се налагаше да проявява и невероятна гъвкавост. Дори в един период бях твърдо убеден, че няма да успеем да преодолеем това огромно предизвикателство, ако не доведа допълнителен външен персонал.
Този вариант обаче, като оставим настрана опасенията на господаря, че ще плъзнат клюки, щеше да ме принуди да разчитам на непознати тъкмо когато всяка грешка можеше да се окаже фатална. Ето защо се заех с подготовката на идващите дни, както може би само генералът се подготвя за битката.“
За книгата
Романът „Остатъкът от деня“ е публикуван през 1989 г. Това произведение изстрелва създателя му на световната литературна сцена. Интересното в случая е, че „Остатъкът от деня“ е един от най-известните английски романи, а е написан от чужденец. Демократичността на английската култура позволява това. Поради тази причина линията, следвана от писатели като руснака Владимир Набоков и поляка Джоузеф Конрад, намира естественото си продължение в творчеството на Ишигуро.
Разказвачът в книгата е Стивънс — икономът на симпатизиращия на нацистите лорд Дарлингтън. Благородникът поддържа нацистки лидери като Мосли. В романа са развити няколко теми — те интерпретират професионализма в съвременното общество и нещата, които трябва да пожертваме, за да останем верни на себе си.
Една от основните теми в романа е тази за служенето. Прислужникът е безкрайно внимателен по отношение на стопанина си. Останалото — любовта, смъртта на баща му и т.н. — сякаш минава отстрани. Прислужникът смята, че много неща зависят от него. Дали пък не е прав — понякога съдбата на Европа би могла да зависи в известна степен и от това доколко добре е изчистил сребърната посуда на господаря си.
Някои критици твърдят, че в книгата личи силното влияние на японската култура. Но Ишигуро отрича това. Според него голямата част от живота му е протекла във Великобритания и той е дълбоко повлиян най-вече от английската култура.
През 1989 г. романът получава литературната премия „Букър“. През 1993 г. по мотиви на това произведение е заснет филм, в който играят Ема Томпсън и Антъни Хопкинс.
За автора
Казуо Ишигуро е роден на 8 ноември 1954 г. в Нагасаки. Семейството му емигрира в Обединеното кралство, когато става на 6 години. Родителите му са мислили, че ще се върнат в Япония. Затова Казуо израства и се образова между две култури.
През 1978 г. получава бакалавърска степен от университета в Кент по специалността английски език и философия. Магистърската му степен (отново по хуманитарни науки) е от университета на Източна Англия две години по-късно.
През 1981 г. започва литературната му кариера — тогава публикува 3 разказа. Първият му роман е „Замъглени хълмове“. Книгата е посрещната радушно от критиката, получава национална литературна премия от Кралското литературно общество и е преведена на 13 езика. Произведението е изградено от спомените на японката Ецуко, която трябва да преживее самоубийството на дъщеря си.
Вторият роман на Ишигуро „Художникът в плаващия свят“ също жъне успехи. Книгата е удостоена с премията „Уитбръд“ за най-добра творба през 1986 г.
Третият роман — „Остатъкът от деня“ (1989 г.), прави писателя международно известен. И в трите произведения главните персонажи се оглеждат назад, като се опитват да разберат отминалите събития.
Публикува още творби, между които и романа „Когато бяхме сираци“ (2000 г.). В него се разказва за частен лондонски детектив от двайсетте години. Но главното тук е не криминалният сюжет, а идеята за самопознанието на личността.
За литературните си постижения Ишигуро е награден през 1995 г. с Ордена на Британската империя. Сега живее в Лондон с жена си и дъщеря си.
— Мистър Стивънс, разменени ли са китайците или не?
— Мис Кентън, бих ви замолил да говорите по-тихо.
— А аз, мистър Стивънс, бих ви замолила да се обърнете и да погледнете китаеца.
— Мис Кентън, моля ви, говорете по-тихо. Какво ще си помисли прислугата, като ни чуе, че крещим с цяло гърло дали някакъв си китаец е разменен с друг или не?
— Истината, мистър Стивънс, е, че от известно време всички китайци в къщата бяха мръсни! А сега местата им са разменени!
— Мис Кентън, поведението ви е направо нелепо. А сега, ако обичате, пуснете ме да мина.
— Мистър Стивънс, ще бъдете ли така добър да погледнете китаеца пред вратата?
— Щом това е толкова важно за вас, мис Кентън, ще допусна, че местата на китайците са били разменени. Ала трябва да призная, че недоумявам защо сте толкова загрижена от тази дребна грешка.
— Грешките сами по себе си може и да са дребни, мистър Стивънс, но вие сам сигурно осъзнавате тяхното огромно значение.
— Мис Кентън, не ви разбирам. А сега ще бъдете ли така любезна да се отстраните от пътя ми?
— Истината, мистър Стивънс, е, че баща ви е натоварен с много повече, отколкото може да върши на неговата възраст.
— Мис Кентън, вие очевидно не си давате сметка какво приказвате.
— Независимо колко добър е бил някога баща ви, сега силите му са доста по-малко. Това е истинското значение на тези „дребни грешки“, както ги наричате вие, и ако не им обърнете внимание, скоро ще последва нещо далеч по-сериозно.
— Мис Кентън, вие просто говорите глупости.
— Съжалявам, мистър Стивънс, но се налага да продължа. Смятам, че баща ви трябва да бъде освободен от голяма част от задълженията си. Например в никакъв случай не бива да носи тежките отрупани подноси. Начинът, по който ръцете му треперят, докато обикаля с тях масата, е просто ужасяващ. И не е далеч моментът, когато ще изпусне таблата в скута на някоя дама или господин. Освен това, мистър Стивънс, безкрайно съжалявам, че го казвам, ала съм забелязала и носа му.
— Наистина ли, мис Кентън?
— Никак не ми е приятно, че го споменавам, но е така, мистър Стивънс. Предната вечер го наблюдавах как бавно пристъпва към трапезарията с тежката табла в ръце и боя се, че ясно видях една едра капка на върха на носа му, която се клатушкаше над супниците. Не смятам, че подобен стил на сервиране е стимулиращ за апетита.
Сега обаче, като се замисля по-сериозно, не съм убеден, че мис Кентън ми е говорила чак толкова смело по време на онзи случай. Разбира се, в процеса на дългогодишната ни съвместна работа ние сме си разменяли някои откровени забележки, но в онзи следобед взаимоотношенията ни все още бяха в твърде начален стадий и не мога да допусна, че дори и мис Кентън е била така директна. Не съм сигурен, че си е позволила да стигне толкова далеч, та да каже нещо от рода на „грешките сами по себе си може и да са дребни, но вие сам сигурно осъзнавате тяхното огромно значение“. Всъщност все повече започва да ми се струва, че лично лорд Дарлингтън направи тази забележка, когато ме извика в кабинета си около два месеца след разговора ми с мис Кентън пред билярдната. Междувременно положението на баща ми, особено след падането му, доста се беше променило.
Когато човек слиза по главното стълбище, първото нещо, което вижда срещу себе си, е вратата на кабинета. Сега пред нея има стъклена витрина, където са изложени отличията на мистър Фарадей, но по времето на лорд Дарлингтън на това място стоеше библиотечен шкаф, пълен с най-различни енциклопедии, включително и пълното издание на „Енциклопедия Британика“. Моят господар си беше изработил много интересна тактика. Заставаше срещу този шкаф и изучаваше гърбовете на книгите, докато аз слизах по стълбите, а понякога, за да засили впечатлението, че срещата е случайна, изваждаше някой том и се преструваше на потънал в четене. После, когато минавах покрай него, измърморваше: „О, Стивънс, мисля, че исках да ти кажа нещо.“ След тези думи той тръгваше към кабинета, като все още се преструваше на изцяло зает с четивото, което държеше отворено в ръцете си. Винаги щом лорд Дарлингтън прибегнеше до този подход, явно изпитваше неудобство от онова, което се канеше да ми съобщи. Дори и след като вратата на кабинета се затвореше зад нас, той често заставаше до прозореца и по време на целия ни разговор се правеше, че преглежда енциклопедията.
Между другото това, което сега ви разказвам, е един от многобройните случаи, подчертаващи стеснителния и скромен характер на лорд Дарлингтън. В последните години бяха изписани куп глупости по адрес на негова светлост и важната роля, която изигра в някои паметни събития. Да не говорим как абсолютно невежи репортери твърдяха, че основните му мотиви били егоцентричност и арогантност. Тук най-отговорно искам да заявя, че нищо не може да бъде по-далеч от истината. Подобно обществено поведение бе в пълно противоречие с характера на лорд Дарлингтън и аз съм твърдо убеден, че негова светлост полагаше усилия да преодолее вродената си стеснителност, ръководен единствено от дълбоко чувство за морален дълг. Каквото и да се говори за негова светлост в наше време — а по-голямата част, както казах, са пълни глупости, — мога да се закълна, че той беше човек с истински добро сърце и джентълмен от главата до петите. Гордея се, че му служих през най-силните години от живота си.