Остатъкът от деня
- Автор: Исигуро Кадзуо
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Труд
- ISBN: 8498194024
- Переводчик: Правда Митева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Остатъкът от деня». Краткое содержание книги:
Оказа се и че някои от участниците щяха да дойдат по-рано от предвидените за конференцията три дни, за да могат да се подготвят и преценят настроението на колегите си, макар че точните дати на пристигането им отново бяха несигурни. Следователно ставаше ясно, че персоналът не само трябваше да дава всичко от себе си и да бъде в постоянна готовност, но се налагаше да проявява и невероятна гъвкавост. Дори в един период бях твърдо убеден, че няма да успеем да преодолеем това огромно предизвикателство, ако не доведа допълнителен външен персонал.
Този вариант обаче, като оставим настрана опасенията на господаря, че ще плъзнат клюки, щеше да ме принуди да разчитам на непознати тъкмо когато всяка грешка можеше да се окаже фатална. Ето защо се заех с подготовката на идващите дни, както може би само генералът се подготвя за битката.“
За книгата
Романът „Остатъкът от деня“ е публикуван през 1989 г. Това произведение изстрелва създателя му на световната литературна сцена. Интересното в случая е, че „Остатъкът от деня“ е един от най-известните английски романи, а е написан от чужденец. Демократичността на английската култура позволява това. Поради тази причина линията, следвана от писатели като руснака Владимир Набоков и поляка Джоузеф Конрад, намира естественото си продължение в творчеството на Ишигуро.
Разказвачът в книгата е Стивънс — икономът на симпатизиращия на нацистите лорд Дарлингтън. Благородникът поддържа нацистки лидери като Мосли. В романа са развити няколко теми — те интерпретират професионализма в съвременното общество и нещата, които трябва да пожертваме, за да останем верни на себе си.
Една от основните теми в романа е тази за служенето. Прислужникът е безкрайно внимателен по отношение на стопанина си. Останалото — любовта, смъртта на баща му и т.н. — сякаш минава отстрани. Прислужникът смята, че много неща зависят от него. Дали пък не е прав — понякога съдбата на Европа би могла да зависи в известна степен и от това доколко добре е изчистил сребърната посуда на господаря си.
Някои критици твърдят, че в книгата личи силното влияние на японската култура. Но Ишигуро отрича това. Според него голямата част от живота му е протекла във Великобритания и той е дълбоко повлиян най-вече от английската култура.
През 1989 г. романът получава литературната премия „Букър“. През 1993 г. по мотиви на това произведение е заснет филм, в който играят Ема Томпсън и Антъни Хопкинс.
За автора
Казуо Ишигуро е роден на 8 ноември 1954 г. в Нагасаки. Семейството му емигрира в Обединеното кралство, когато става на 6 години. Родителите му са мислили, че ще се върнат в Япония. Затова Казуо израства и се образова между две култури.
През 1978 г. получава бакалавърска степен от университета в Кент по специалността английски език и философия. Магистърската му степен (отново по хуманитарни науки) е от университета на Източна Англия две години по-късно.
През 1981 г. започва литературната му кариера — тогава публикува 3 разказа. Първият му роман е „Замъглени хълмове“. Книгата е посрещната радушно от критиката, получава национална литературна премия от Кралското литературно общество и е преведена на 13 езика. Произведението е изградено от спомените на японката Ецуко, която трябва да преживее самоубийството на дъщеря си.
Вторият роман на Ишигуро „Художникът в плаващия свят“ също жъне успехи. Книгата е удостоена с премията „Уитбръд“ за най-добра творба през 1986 г.
Третият роман — „Остатъкът от деня“ (1989 г.), прави писателя международно известен. И в трите произведения главните персонажи се оглеждат назад, като се опитват да разберат отминалите събития.
Публикува още творби, между които и романа „Когато бяхме сираци“ (2000 г.). В него се разказва за частен лондонски детектив от двайсетте години. Но главното тук е не криминалният сюжет, а идеята за самопознанието на личността.
За литературните си постижения Ишигуро е награден през 1995 г. с Ордена на Британската империя. Сега живее в Лондон с жена си и дъщеря си.
Та когато днес чуя да говорят за негова светлост, когато чуя глупавите им теории за мотивите му, с които ни заливат, със задоволство се връщам към спомена за онази вечер, в която думите излязоха от дълбочината на сърцето му и отекнаха в полупразната банкетна зала. Каквито и пречки да се изправяха по пътя на негова светлост през следващите години, аз лично нито за миг не съм се съмнявал, че в основата на цялата му дейност лежеше стремежът „да опази справедливостта в този свят“.
Скоро след това научихме тъжната новина, че хер Бреман се е застрелял във влака между Хамбург и Берлин. Естествено, негова светлост бе много разстроен и веднага реши да изпрати помощи и съболезнования на фрау Бреман. Въпреки многобройните опити обаче, в които аз също помагах с каквото мога, не успя да открие нито един член от семейството на хер Бреман. Най-вероятно от известно време той е бил бездомен, а семейството му се беше разпиляло.
Твърдо съм убеден, че дори и без тази трагична вест лорд Дарлингтън щеше да предприеме същите действия. Стремежът да види края на страданието и несправедливостта бе твърде дълбоко всаден в характера му, за да постъпи другояче. Сега, в седмиците след смъртта на хер Бреман, негова светлост започна да отделя все повече и повече от времето си на кризата в Германия. Влиятелни и известни личности станаха редовни посетители на къщата, включително и фигури като лорд Даниелс, мистър Джон Мейнард Кейнс и мистър Х. Дж. Уелс, прочутия писател, а също и други, но те идваха „инкогнито“ и затова не би трябвало да споменавам имената им. И все по-често негова светлост часове наред задълбочено разговаряше с тях.
Някои от посетителите ни бяха толкова „инкогнито“, че аз бях инструктиран прислугата в никакъв случай да не научава имената им, а имаше и такива, които не биваше дори да зърва. С известна гордост и благодарност обаче искам да заявя, че лорд Дарлингтън никога не направи опит да скрие нещо от моите очи и уши. Спомням си за много случаи, когато някой от гостите млъкваше насред изречението и ме поглеждаше подозрително, но лорд Дарлингтън винаги казваше: „О, всичко е наред. Уверявам ви, че пред Стивънс можете да говорите абсолютно свободно.“
И така, методично, в двете години, последвали смъртта на хер Бреман, негова светлост и сър Дейвид Кардинал, който стана най-близкият му съратник, успяха да съберат голяма група от видни личности, споделящи убеждението, че не бива да се допуска това положение в Германия да продължава. Тези хора не бяха само немци и англичани. Имаше и белгийци, французи, италианци, швейцарци; дипломати и политици от висок ранг, духовни лица, пенсионирани военни, писатели и философи. Някои, също като негова светлост, болезнено преживяваха факта, че във Версай са постъпили нечестно и че не е морално една нация да продължава да бъде наказвана, след като войната вече е свършила. Други, видимо по-малко загрижени за Германия или нейното население, смятаха, че ако икономическият хаос там не бъде прекратен, той може да завладее целия свят със застрашителна скорост.
Към края на 1922 негова светлост вече работеше за ясно определена цел. А тя беше да събере под покрива на Дарлингтън Хол най-авторитетните личности, чиято подкрепа беше спечелил, на „неофициална“ международна конференция, на която щяха да обсъждат как да бъдат ревизирани най-суровите клаузи на Версайския договор. За да си заслужава труда, подобна конференция трябваше да притежава достатъчно тежест, та да окаже решаващо влияние върху „официалните“ международни конференции. Няколко вече се бяха състояли с цел да преразгледат договора, но бяха довели само до още по-голямо объркване и горчивина. Нашият министър-председател по това време, мистър Лойд Джордж, бе предвидил поредния подобен форум за пролетта на 1922 в Италия. Първоначално целта на негова светлост беше да направи своето събиране в Дарлингтън Хол, за да подсигури задоволителния изход от голямото събитие. За съжаление въпреки огромните усилия, които двамата със сър Дейвид положиха, сроковете се оказаха твърде кратки. Конференцията на мистър Джордж обаче отново не успя да вземе никакво решение и тогава негова светлост насочи поглед към следващата, насрочена за идната година в Швейцария.
Спомням си как една сутрин, горе-долу по същото време, влязох в трапезарията да поднеса кафето на лорд Дарлингтън. Той сгъна вестник „Таймс“ с отвращение и рече:
— Французи. Наистина съм възмутен, Стивънс. Французи.
— Да, сър.
— И като си помислиш, че цял свят ни вижда под ръчичка с тях. Направо ти идва да се изкъпеш след това.