![Американски психар [calibre 1.30.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/8/6/amerikanski-psihar-calibre-1-30-0-download.jpg)
Американски психар [calibre 1.30.0]
- Автор: Эллис Брет Истон
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-528-7
- Жанр: Контркультура
Электронная книга - «Американски психар [calibre 1.30.0]». Краткое содержание книги:
– Не – отвръща той. – Имам звукозадействащ телефон, който е свързан с програматора на видеото, купих го от "Хамахер Шлемер".
Той тръгва и по пътя си закопчава тирантите.
– Много тежкарски го даваш – казвам едва чуто.
– Ей, кажи какво да ти поръчаме за десерт – провиква с Макдърмот.
– Нещо с шоколад и без тесто – отвръща той.
– Абе Ван Патън да не би да се е отказал от спортуването? – питам. – Изглежда ми подпухнал.
– Да, така изглежда – кима Прайс.
– Нямаше ли членска карта за клуб "Вертккал"?
– Не знам – мънка Прайс и гледа в чинията си.
Изведнъж я отблъсква настрани и прави знак на сервитьорката за още една водка "Финландия" с лед. Друга стройна келнерка се приближава към нас с бутилка шампанско "Перие-Жуе", неотлежало, и казва, че с него ни черпи Скот Монтгомъри.
– Неотлежало, да еба и хитреца – съска Прайс, поизправя се, за да види масата на Монтгомъри. – Смотаняк – прави му знак с вдигнат нагоре палец. – Толкова е дребен, че едва го виждам. Май го сбърках с Конрад. Карай.
– Къде е Конрад? – питам. – Трябва да му кажа здрасти.
– Онзи тип, дето те нарече Хамилтън.
– Това не беше Конрад – отвръщам.
– Сигурен ли си? Много приличаше на него – казва Прайс, без да придава особено значение на това, защото най-нахално зяпа в деколтето на келнерката, което се е разтворило, когато се е навела, за да измъкне тапата на бутилката.
– Не, това не беше Конрад – казвам, учуден от това, че не познава колегите си. – Този беше по-добре подстриган.
Мълчим, докато мацето разлива шампанското. Щом тя си тръгва, Макдърмот ни пита дали сме харесали кухнята. Отговарям, че задушеното е било чудесно, само дето са попрекалили със соса от зелени домати. Макдърмот кима.
– И други са ми казвали същото. Ван Патън се връща.
– Тоалетната им не е от най-готините.
– Какво ще кажете за десерт? – предлага Макдърмот.
– Само ако е сорбе с "Белини" – прозява се Прайс.
– Абе я направо да плащаме и да се вдигаме – обажда се Ван Патън.
– Май стана време за лов на пиленца, господа – добавям.
Мацето ни донася сметката. Сумата е четиристотин седемдесет и пет долара – доста по-малко, отколкото сме очаквали. Поделяме си я, но ми трябват пари в брой, затова плащам с платинената си карта "Американ Експрес" и прибирам банкнотите им, предимно нови петдесетачки. Макдърмот иска да му върна десет долара, защото миденият му колбас струвал само шестнайсет долара. Бутилката шампанско от Монтгомъри остава на масата недопита. Отвън, на тротоара пред входа на "Пастелите", седи друг скитник с надпис, от който нищо не се разбира. Неуверено проси от нас по някой цент или нещо за ядене.
– Тоя тип наистина изглежда много зле – констатирам.
– Ей, Макдърмот – подмята Прайс, – защо не му хвърлиш вратовръзката си?
– Глупости. Какво ще прави с нея? – питам, докато зяпам нещастника.
– Абе срещу нея може да му дадат едно предястие в "Джамс" – майтапи се Ван Патън и ме сръгва в ребрата.
Макдърмот обидено разглежда вратовръзката си и мърмори нещо неясно.
– Съжалявам... обаче идва такси – провиква се Прайс и маха с ръка. – ...И с него – пиенето.
– Към "Тунела" – казва Макдърмот на шофьора.
– А така, Макдърмот – насърчава го Прайс, докато сяда на предната седалка. – Май те хвана тръпката, а?
– Това е, защото не съм смотан педал като тебе – отвръща му Макдърмот и се вмъква в колата преди мен.
– Ако не знаеш, сега ти става ясно, че пещерните хора са имали повече акъл в главите си от нас – обяснява Прайс на шофьора.
– Това вече съм го чувал – обажда се Макдърмот.
– Ван Патън – питам, – ти видя ли с какво шампанско ни почерпи Монтгомъри?
– Ама почерпи ли? Не може да бъде! – отговаря Ван Патън. – Чакай, ей сега ще се сетя. "Перие-Жуе"?
– Печелиш! – извиква Прайс. – Неотлежало.
–Да еба и хитреца – заключава Ван Патън.
"Тунела"
Не знам защо, но всички мъже в "Тунела" тази вечер са в смокинги, с изключение на един бездомник на средна възраст, седнал до кофа за боклук само на метър-два от заградителните въжета отстрани на входа, със стиропорна чашка в ръка, протегната за подаяние към всеки, който би му обърнал внимание. Докато заобикаляме тълпата около въжетата, водени от Прайс, който дава знак на един от портиерите, Ван Патън размахва пред лицето на просяка чисто нова банкнота от един долар и погледът на онзи светва, но Ван Патън си прибира долара в джоба и влизаме в клуба с дузина куверти за пиене и два пропуска за салона за специални гости на подземния етаж. Вътре ни посрещат други двама портиери, облечени в дълги вълнени сака и с вид на германци, които ни питат защо не сме със смокинги. Прайс урежда проблема много елегантно с някакъв негов си номер – вероятно им бута бакшиш или ги премята със старата си членска карта. Не се намесвам, дори съм застанал с гръб към тях, като се опитвам да чуя как Макдърмот се оплаква на Ван Патън за това колко неразумно съм постъпил, като съм отказал да опитам пицата в "Пастелите", но трудно долавям думите му, защото от озвучителната уредба гърми I feel free в изпълнение на Белинда Карлайл. В джоба на сакото си от "Валентино" имам нож с назъбено острие и ми иде да изкормя Макдърмот още тук, на входа, да му разфасовам лицето и да го разпоря отзад по гръбнака, но в този момент Прайс най-сетне ни дава знак да влизаме и изкушението да убия Макдърмот отстъпва пред нетърпеливото очакване за една приятна вечер с шампанско, свалка с някое готино гадже, а защо не и танци под звуците на стари парчета или онзи нов хит на Джанет Джаксън, който толкова много ми харесва.