Американски психар [calibre 1.30.0]

Опитвам се да хвана погледа ѝ и се провиквам над шума от Pump up the volume и тълпата наоколо.

– Ти си една долна кучка и ми иде да те заколя и да си поиграя с кръвта ти.

Но на лицето ми грее усмивка.

Не оставям на тъпата путка нито цент бакшиш и намирам Прайс, който пак се е забил при релсите и стиска с две ръце стоманените решетки. Пол Оуен, който води сметките на "Фишър", е облечен в двуреден вълнен смокинг с шест копчета отпред, застанал е до Прайс и крещи нещо.

Подавам водката на Прайс и кимвам на Пол. Прайс мълчи, не ми казва дори едно "благодаря". Държи чашата и тъжно гледа релсите. Неочаквано запремигва и навежда глава към питието, а когато блясват светлинните ефекти, изправя рамене и започва да си мърмори нещо.

– Не ти ли е гот? – питам го.

– Ти как си? – провиква се Оуен.

– На върха на щастието – отговарям.

От говорителите се лее някаква безкрайна песен, в която една мелодия преминава в друга чрез няколко еднообразни такта между различните части. Звукът е толкова силен, че е невъзможно да се разговаря, което обаче е добре дошло за мен, щом се налага общуване с хитрец като Оуен. В Залата с полилеите сякаш вече има повече жени и се опитвам да хвана погледа на една от тях – с тяло на фотомодел и с огромни цици. Прайс ме сръгва с лакът в ребрата и се навеждам над него, за да го питам дали да не вземем още едно грамче кокаин.

– Защо не сте в смокинги? – пита ни Оуен, който стои зад мен.

– Чупирам се – изкрещява ми Прайс. – Зарязвам всичко.

– Какво зарязваш? – крещя и аз, съвсем объркан.

– Това – вика той и от погледа и жестовете му оставам с впечатлението, че говори за водката в ръката му.

– Недей – казвам. – Дай ми я на мен.

– Слушай, Патрик – гласът му става неистов, – чупирам се, не разбираш ли?

– Къде отиваш? – Съвсем не знам какво да кажа. – Да потърся ли Рикардо?

– Чупирам се! – пищи той. – Чу-пи-рам... се!

Започвам да се смея, защото не мога да разбера какво иска да ми каже.

– Добре де, къде отиваш?

– На майната си!

– Не ми казвай – извиквам му. – Търговско банкерство, нали?

– Не, Бейтмън. Говоря сериозно, копеле. Чупирам се. Изчезвам.

– Добре де, къде? – Все още се подсмихвам, объркан съм, а и трябва да надвиквам музиката. – В "Морган Стенли" ли? Или отиваш на почивка? Кажи де?

Той се извръща от мен, без да отговори, забил е поглед в релсите, сякаш иска да разбере къде свършват, да види какво има зад тъмнината. Започва да става досаден, но пък да говориш с Оуен е още по-кофти.

– Кажи му да не се притеснява, да се радва на живота – провиква се Оуен.

– Ти още ли си във "Фишър"?

Не се сещам какво друго да го питам.

– Какво? – пита той. – Чакай. Това не е ли Конрад?

Посочва ми някакъв тип с шал-яка, обикновен смокинг, памучна риза и папийонка – всичко от "Пиер Карден", който стои недалеч от бара, точно под полилея, с чаша шампанско в ръка, и разглежда ноктите си. Оуен вади пура и иска огънче. Съвсем ми доскучава и тръгвам към бара без да му се извинявам, че отивам да поискам кибрит от готината барманка. Залата е фрашкана с хора, всички като че ли са ми познати – всички изглеждат еднакво. Тютюнев дим от пурите се носи тежко над главите им, а от говорителите отново звучи парче на "Инексес", надули са го по-силно отвсякога, но за какво? Без да искам, докосвам веждата си и пръстите ми овлажняват. Взимам от бара кибрит. На връщане, както си пробивам път през навалицата, се сблъсквам с Макдърмот и Ван Патън, които почват да ме крънкат за още куверти. Давам им всичките, дето останаха, защото знам, че вече не важат. Тълпата ни е притиснала от всички страни точно в средата на залата и кувертите  май не са достатъчен стимул за тях, тъй като не се втурват към бара.