Американски психар [calibre 1.30.0]

– Вчера ги взех от печатницата – отбелязвам.

– Готин цвят – установява Ван Патън, докато я разглежда отблизо.

– Да, цвят на кост – пояснявам. – А шрифтът се нарича Siliart rail.

– Silian rail ли? – пита Макдърмот.

– Да. Не е лош, нали?

– Много е готин, Бейтмън – някак предпазливо казва това завистливо копеле Ван Патън. – Обаче това е нищо... – изважда портфейла си и слага на масата до пепелника друга картичка. – Вижте тази.

Всички се надвесваме да разгледаме картичката на  Дейвид и Прайс проговаря първи.

– Жестока е.

Болезнена завист ме обзема, когато виждам колко елегантен е цветът ѝ и колко изискан е шрифтът. Стискам здраво юмрук, докато Ван Патън уточнява:

– Цвят на яйчена черупка и шрифт Romalian. – Обръща се към мен. – Как ти се струва?

– Готина е – отвръщам с пресъхнало гърло и кимам на момчето с количката, което ни носи още по един "Белини".

– А стига бе! – превъзнася се Прайс, който е вдигнал картичката, за да я разгледа по-добре на светлината, и не забелязва питиетата. – Супер е! Да се чуди човек откъде такъв вкус у скапаняк като теб!

Гледам картичката на Ван Патън, гледам моята и направо не мога да повярвам, че на Прайс повече му харесва тази на Ван Патън. Зашеметен от този факт, отпивам от чашата си и поемам дълбоко дъх.

– Чакайте малко – обажда се Прайс. – Още нищо не сте видели. – Изважда своята от вътрешния джоб на сакото си и бавно я обръща с лицето към нас, за да я разгледаме.

– Вижте моята.

Е, не мога да си кривя душата, признавам, страхотна е.

Изведнъж ресторантът сякаш отлита нанякъде, шумът се отдалечава, всичко губи значението си пред тази визитна картичка. Ясно чуваме гласа на Прайс.

– Удължен шрифт, бледосива хартия...

– Мамка му – възкликва Ван Патън. – Никога не съм виждал...

– Готина е, да, много е готина – принуден съм да призная. – Ама чакайте. Дайте да видим каква е на Монтгомъри.

Прайс я изважда нехайно, но не виждам как може да пренебрегне нежния, почти бял цвят на хартията и елегантната ѝ плътност. Съвсем неочаквано започвам да съжалявам, че подхванах тази тема.

– Пица ми се яде. Хайде да си поръчаме пица – предлага Макдърмот. – Не иска ли някой да си поделим една пица, а? С цаца? Мммм. Май Бейтмън е навит – потрива той нетърпеливо ръце.

Вземам картичката на Монтгомъри и я опипвам с върха на пръстите си, за да усетя качеството на хартията.

– Готина е, нали? – пита ме Прайс с тон, който показва, че усеща завистта ми.

– Да – казвам небрежно и я връщам на Прайс, сякаш не съм толкова впечатлен, а всъщност не мога да го преглътна.

– Пица с цаца – напомня ми Макдърмот. – Умирам от глад.

– Никаква пица – отвръщам му, поуспокоен от това, че картичката на Монтгомъри пак се връща във вътрешния джоб на Тимъти.

– Хайде де – хленчи Макдърмот. – Дай да поръчаме една пица.

– Млъкни бе, Крейг – обажда се Ван Патън, който наблюдава как една келнерка взима поръчка от сепарето отсреща. – Вместо да опяваш, повикай оная здрава мацка.

– Ама тя не е на нашата маса – инати се Макдърмот, докато подмята в ръце папката с менюто, която е задигнал от количката на минаващ сервитьор.