Американски психар [calibre 1.30.0]

И лапва голямо парче от мидения колбас.

– Стига бе! – недоумявам.

– Има, има – потвърждава Макдърмот с пълна уста. – Виждал съм го.

– Ама това е идиотско – заявявам.

– Защо пък да е идиотско? – пита Прайс и ровичка с вилицата из чинията си.

– Знаеш ли колко скъпо излиза абонаментът за козметичен салон? – пита ме Ван Патън. – Знаеш ли колко е за една година?

– Ти не си добре – промърморвам.

– Я гледайте, пичове, Бейтмън се възмути – отбелязва Ван Патън.

Изведнъж до масата изниква сервитьор с количка и без да пита дали сме свършили, ни прибира мезетата, които едва сме наченали. Никой не протестира, само Макдърмот пита:

– Абе тоя май ни отнесе мезетата, или се лъжа?

И започва да се смее неопределено. Ама като вижда, че на никой не му е до смях, млъква.

– Отнесе ги, защото порциите са толкова мижави, та сигурно е решил, че отдавна сме ги изяли – казва Прайс унило.

–Обаче това да си сложиш апарат за тен вкъщи наистина е голяма щуротия – казвам на Ван Патън, а тайно си мисля, че всъщност е много шик, само че в моя апартамент няма място за такова нещо. Освен за правене на тен, става и за много други работи.

– Кой е този с Пол Оуен? – чувам Макдърмот да пита Прайс.

– Някакъв майстор от "Кидър Пийбоди" – разсеяно му отговаря Прайс. – Познавал Маккой.

– Защо тогава седи с тези дървеняци от "Дрексъл"?

– Интересува се Макдърмот. – Това там не е ли Спенсър Уин?

– Да нямаш халюцинации? Това не е Спенсър Уин.

Поглеждам към Пол Оуен. Седнал е в едно сепаре с още трима типове – единият от тях сякаш е Джеф Дювал, с тиранти, зализана назад коса, очила с рогови рамки, всичките пият шампанско – и между другото се чудя как ли Оуен се е уредил със счетоводството на "Фишер". Още не съм огладнял, но вечерята ни пристига почти веднага след мезетата и започваме да се храним. Макдърмот си разкопчава тирантите. Прайс му казва, че е мърляч. Чувствам се като хипнотизиран, но успявам да откъсна очи от Оуен и поглеждам в чинията си (задушеното е във форма на жълт шестоъгълник, с парченца пушена сьомга и сос от зелени домати по края), после забелязвам тълпата от чакащи за места. Изглеждат озверени, пияни от безплатните коктейли, съсипани от висене в очакване да се освободи някоя скапана маса до входа за кухнята, въпреки че са направили резервация. Ван Патън нарушава мълчанието на масата, като хвърля вилицата и избутва стола си назад.

– Какво има? – питам го и вдигам глава.

Вилицата в ръката ми застива над чинията, сякаш ръката ми не желае да развали подредбата в нея. Въздишам и отпускам ръката си, съвсем отчаян.

– Мамка му! Забравих да запиша на Манди филма по кабелната телевизия – избърсва си той устата със салфетката и става. – Ще се върна.

– Тя не може ли да си го запише? – обажда се Прайс.

– Да не си превъртял?

– Тя е в Бостън при зъболекаря си – свива рамене Ван Патън.

– И какво ще правиш? – питам го неуверено. Мисълта за визитната му картичка още не излиза от главата ми. – Да не смяташ да се обаждаш на телевизионната компания?