В капана на времето [bg]

Голямата фигура помръдна и сви рамене, после от мрака долетя смях.

— Не знам, сасенак. Надявах се, че ще измислиш нещо. Ако не — е, тогава сигурно щях да застрелям момчето. Не можех да го разочаровам, като просто го пусна, нали?

— Ти си проклето шотландско копеле — казах почти равнодушно.

Той въздъхна подразнен.

— Сасенак, тази вечер ме прободоха, хапаха ме, зашлевиха ме и ме биха с каиш. Не ща да плаша деца и да наказвам мъже, а се наложи да правя и двете. На три мили оттук има двеста англичани, а аз нямам представа какво да правя с тях. Уморен съм, гладен съм и ме боли. Ако у теб е останало малко женско съчувствие, бих се възползвал!

Звучеше толкова огорчен, че чак се засмях. Станах и тръгнах към него.

— Ела, ще потърся нещо за хапване. — Той беше облякъл отново ризата си, но без да я завързва. Аз плъзнах ръце под нея и по горещата нежна кожа на гърба му. — Кожата не е разкъсана.

— С каиш не става, само с камшик.

Свалих ризата му и го накарах да седне, за да промия гърба му със студена вода от поточето.

— Така по-добре ли е?

— Аха. — Мускулите на раменете му се отпуснаха, но той потреперваше леко, щом докоснех болезнено място.

Насочих се към драскотината под ухото му.

— Нямаше да го застреляш, нали?

— За какъв ме взимаш, сасенак? — отвърна с подигравателно възмущение.

— За шотландски страхливец. Или за звяр и безсъвестен престъпник. Кой знае какво би направил такъв човек? Да не говорим, че си и безпринципен похотливец.

Той се засмя и рамото му потрепна под ръката ми.

— Обърни глава! Ако искаш женско съчувствие, ще трябва да постоиш малко мирен.

Настъпи тишина.

— Не — рече накрая, — нямаше да го застрелям, но някак трябваше да опазя гордостта му, след като го накарах да се почувства пълен глупак заради теб. Той е смело момче; заслужава да си мисли, че се е изправил гордо пред смъртта.

Поклатих глава.

— Никога няма да разбера мъжете — прошепнах, докато размазвах мехлем с невен по ожулената кожа.

Той посегна към ръцете ми и ги придърпа под брадичката си.

— Няма нужда да ме разбираш, сасенак — каза тихо. — Стига ми да ме обичаш. — Наклони глава напред и целуна нежно ръцете ми. — И да ме храниш — добави, щом ги пусна.

— О, значи женско съчувствие, любов и храна? — попитах през смях. — Не искаш много, нали?

В дисагите имаше студени баночета, сирене и малко бекон. Напрежението и абсурдите от последните два часа ме бяха изтощили повече, отколкото предполагах, и аз също хапнах с апетит.

Мъжете вече бяха притихнали, не се чуваше нито звук, нито се виждаше светлина от огън, сякаш бяхме на хиляди мили от всяка жива твар. Само вятърът шумеше неуморно сред листата и хвърляше по някоя вейка през клоните.

Джейми се облегна на едно дърво и звездите озариха лицето му.

— Дадох ти мъжката си дума, че няма да те тормозя с ненавистните си похождения. Тъй че ако не ме поканиш сама да споделя постелята ти, ще трябва да спя при Мърто или Кинкейд. А Мърто хърка.