В капана на времето [bg]

Всъщност не се върнах в палатката. Не можех да понеса мисълта за задушаващия ѝ затвор; гърдите ме стягаха, имах нужда от въздух.

Открих го на възвишението на малък хълм точно отвъд палатката. Излязох на малко открито пространство, хвърлих се на земята и покрих главата си с ръце. Не исках да чувам и най-слабото ехо от онова, което се разиграваше около огъня.

Грубата трева под мен беше студена и аз се приведох и се загърнах с наметалото. После останах да лежа тихо, слушах ударите на сърцето си и чаках смута в мен да отмине.

Малко по-късно чух как мъжете тръгват на малки групи към местата си за спане. Увита с наметалото, аз не чувах ясно думите им, но звучаха приглушено, може би дори със страхопочитание. Мина известно време, преди да осъзная, че той е тук. Не проговори, но някак разбрах, че е наблизо. Когато се обърнах и седнах, го видях да седи на един камък, отпуснал глава на ръцете си.

Разкъсвана между импулса да го погаля по глава и да я халосам с някой камък, аз реших да не правя нищо.

— Добре ли си? — попитах го след малко, възможно най-неутрално.

— Да, ще се оправя. — Изправи се бавно, протегна се и въздъхна. — Съжалявам за роклята ти. — Тогава осъзнах, че вижда голата ми плът в мрака и придърпах наметалото на гърдите си.

— О, за роклята, така ли?

Той пак въздъхна.

— И за останалото. — Замълча, после добави: — Мислех, че сигурно ще си готова да жертваш скромността си, за да не се налага да измъчвам момчето, но при тези обстоятелства нямаше как да те питам. Ако съм сгрешил, моля за извинение, мадам.

— Имаш предвид, че си щял да го измъчваш още?

Бях бясна и не го скривах.

— Какви мъчения! Не го нараних.

Увих се по-плътно с наметалото.

— Значи това, че му счупи ръката и го изгори с ножа, не са мъчения?

— Не, не са. — Той се приближи, хвана ме за лакътя и ме изправи. — Чуй ме. Той сам си счупи тъпата ръка, докато се опитваше да се откопчи от мен. Смел е, но няма опит в ръкопашния бой.