В капана на времето [bg]

— Опасявам се, че не съм готов да те убия — все още. — Тихият, изпълнен със заплаха глас на Джейми беше още по-плашещ заради овладяността си. — С кого си? — Въпросът изплющя като камшик и всички потрепнаха. Острието на ножа се приближи, димящо на нощния вятър.

— Няма… няма да ти кажа! — Момчето облиза устни, по тънката шия премина тръпка.

— Колко далеч са другарите ти? Колко са? Накъде са тръгнали? — Въпросите вече се сипеха леко, а острието се приближаваше към челюстта на момчето. То се беше ококорило като паникьосан кон, но разтърси силно глава и златната му коса се развя. Рос и Кинкейд го хванаха още по-здраво.

Потъмнялото острие се притисна с плоската си страна към челюстта на момчето. Последва задъхан писък и миризма на изгоряла кожа.

— Джейми! — извиках шокирана. Той не се обърна към мен, взираше се в пленника си, който, освободен от придържащите го мъже, се свлече на колене сред мъртвите листа и притисна ръка към врата си.

— Това не е ваша грижа, мадам — каза Джейми през зъби, сграбчи момчето за ризата и го изправи. Острието се олюляваше между тях, точно под лявото око на момчето. Джейми наклони глава в ням въпрос и получи леко, но категорично завъртане на глава.

Гласът на момчето беше само треперлив шепот; наложи се да прочисти гърлото си, за да го чуят:

— Н-не. Не можеш да ме принудиш да ти кажа нищо.

Джейми го подържа още малко, гледаше го в очите, после пусна изгорялата риза и отстъпи назад.

— Да, сигурно. А какво ще кажеш за дамата?

Отначало не разбрах, че има предвид мен, докато не ме сграбчи през кръста и ме издърпа към себе си, а аз се запрепъвах по грубата земя. Накрая политнах към него и той изви грубо едната ми ръка зад гърба ми.

— Може да не те е грижа за теб самия, но сигурно те е грижа за честта на дамата, след като си дошъл да я спасиш.

Обърна ме към себе си, впи пръсти в косата ми, дръпна главата ми назад и ме целуна така грубо, че аз неволно се задърпах.

После пусна косата ми, придърпа ме към себе си и погледна момчето от другата страна на огъня. Очите му бяха станали огромни, разширените зеници отразяваха пламъците.

— Пусни я! — извика дрезгаво. — Какво ще правиш с нея?

Джейми посегна към деколтето ми. Разкъса го с едно рязко движение и почти оголи гърдите ми. Аз реагирах инстинктивно и го изритах в пищяла. Момчето издаде нечленоразделен звук, втурна се напред, но отново беше обуздано от Рос и Кинкейд.

— След като питаш — отвърна любезно Джейми, — мисля да я обезчестя пред очите ти. После ще я дам на другите мъже, за да правят с нея каквото щат. Сигурно и ти ще искаш да ѝ се изредиш, преди да те убия? Един мъж не бива да умира девствен, нали?

Вече се борех съвсем наистина. Джейми стискаше като менгеме ръката ми зад гърба ми и беше запушил устата ми с огромната си десница. Забих зъби в нея и усетих вкуса на кръв. Той отдръпна рязко ръката си с тихо възклицание, но веднага я залепи пак на устата ми, като набута кърпата между зъбите ми. Аз продължавах да сумтя, а ръцете му се спуснаха към раменете ми и разкъсаха още повече роклята. Разголи ме до кръста и прикова ръцете ми към тялото. Видях как Рос ме поглежда и бързо извръща очи. Втренчи се в пленника, а по скулите му плъзна червенина. Кинкейд, който беше едва на деветнайсет, ни гледаше с отворена уста.