В капана на времето [bg]

Прекъснах го, като го ударих с всички сили по рамото. Изненадан, той изпъшка и се претърколи настрани.

Свих колене зад него и го прегърнах през кръста. Гърбът му закриваше звездите, широк и мускулест, все още проблясващ леко от пот. Целунах го между лопатките, после се отдръпнах и духнах леко, за да усети тръпка под пръстите ми и кожата му да настръхне.

— Защо? — попитах, отново. Притиснах лице към топлия му влажен гръб. Белезите бяха невидими в мрака, но аз ги усещах — груби линии под бузата ми.

Той помълча, ребрата му се издигаха и спадаха под ръката ми с всяко дълбоко и бавно дихание.

— Е, добре — каза накрая, после замълча, мислеше. — Не знам точно, сасенак. Може би реших, че ти го дължа. Или пък на себе си.

Притиснах леко длан към една от лопатките му, костта ясно се очертаваше под кожата.

— Не на мен.

— Подобава ли на мъж да разголи жена си пред трийсет други мъже? — В тона му се усещаше горчивина и ръцете ми застинаха на гърба му. — Подобава ли на мъж да измъчва пленен враг, и то почти дете? Дори да е готов на по-лошо?

— А по-добре ли щеше да е да изгубиш половината си хора само за два дни? Ти не можеше… нямаше как да постъпиш иначе.

— Не — каза той тихо. — Не можех. А сега трябва да се бия за сина на моя крал, който ме призова, и да търся начин да попреча на каузата му, която съм се клел да защитавам. Аз ставам предател заради онези, които обичам — и предавам своята чест, за да оцелеят те.

— Честта е затрила много народ — казах в тъмната вдлъбнатина на гърба му. — Чест без разум е… глупост. Рицарска глупост, но все пак глупост.

— Така е. И това ще се промени. Ти така каза. Но щом съм от първите, които ще жертват честта си заради разума… не бива ли все пак да изпитвам срам? — Обърна се към мен, изглеждаше притеснен. — Вече няма връщане назад, но, сасенак, понякога наистина ми е мъка за онази част от мен, която изоставих.

— Аз съм виновна — казах тихо. Докоснах лицето му, гъстите вежди, широката уста и наболата брада. — Аз. Ако не бях дошла… ако не бях ти казала какво ще стане… — Наистина ме болеше за него и тъгувах за наивното благородно момче, което беше преди. И все пак… какъв избор имахме? Бях му казала и той трябваше да действа съгласно това. Един стих от Стария завет изникна в ума ми: „Докле мълчах, изтощиха се костите ми от вседневното ми охкане”.[5]

Сякаш доловил, че мисля за Библията, той се усмихна и каза:

— Да, не си спомням Адам да е молил Бог да си вземе обратно Ева — и виж какво му причини тя. — Наведе се напред и ме целуна по челото. Аз се засмях, после се завих с одеялото. — Заспивай, мое малко ребро. Ще ми трябва помощ на сутринта.