Ловци на мамути
- Автор: Оел Джийн М.
- Серия: earth’s children #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловци на мамути». Краткое содержание книги:
Не можеше да устои. За него бе непоносимо, че Айла е с Ранек. Но тя бе решила така, а и той бе стигнал до този избор. Ами ако пак легне със скулптора? Нямаше да понесе да чуе тези звуци отново. А какво би могъл да стори? Да си замине. Можеше да си замине. Трябваше да си замине. Утре. Щом се съмне, ще си тръгне.
Джондалар лежеше неподвижно с широко отворени очи. Обзе го напрежение, когато разбра, че не са свършили, а само си почиват. Дори после, когато вече се чуваше само равномерното дишане на спящите в землянката, той пак не можа да заспи. Струваше му се, че отново чува Ранек и Айла и си ги представяше заедно.
С първия лъч светлина, обрамчил покрития димоотвод, преди някой да се размърда, той стана и напъха спалните си кожи в пътническата си торба. После облече връхната си дреха и се обу, взе копията и копиехвъргача, промъкна се тихо до първия свод и отметна завесата. Вълчо понечи да го последва, но Джондалар му каза да „остане тук“ с дрезгав шепот и пусна завесата зад себе си.
Щом излезе, той нахлупи качулката си, за да се предпази от острия вятър и завърза здраво шнура около лицето си, като остави съвсем малък отвор, колкото да вижда. Нахлузи ръкавиците, които висяха на върви от ръкавите му, намести раницата и се запъти нагоре по склона. Ледът скърцаше под краката му и той се препъваше в полумрака на ранната сива утрин, заслепен от горещи сълзи, останал сам.
Когато стигна билото, вятърът стана силен и студен, и го заблъска от няколко страни. Спря се, за да реши накъде да поеме, после се обърна на юг и се запъти покрай реката. Трудно му беше да върви. Температурата бе спаднала достатъчно, за да се образува ледена кора върху потоците от топящ се сняг и той пропадаше до колене на всяка крачка. Там, където нямаше преспи, земята беше твърда и неравна, често пъти хлъзгава. Плъзгаше се, пързаляше се, а веднъж падна и си натърти хълбока.
Утрото напредна, но на небето, забулено от гъсти облаци, не се появи слънцето. Единственото свидетелство за изгряването му бе засилващата си разсеяна светлина на лишения от сенки сив ден. Влачеше се, обзет от мисли, и почти не забелязваше накъде върви.
Защо не можеше да понесе мисълта, че Айла и Ранек са заедно? Защо му беше толкова непосилно да я остави сама да направи своя избор? Да не би да иска да бъде само негова? Други мъже чувствали ли са се по този начин? Изпитвали ли са тази болка? Дали се дължеше на това, че я докосва друг мъж? Дали го беше страх, че я губи?
Или имаше и нещо друго? Смяташе ли, че заслужава тя да го остави? Айла свободно разказваше за живота си с Клана и той приемаше фактите подобно на другите, докато не се замисли за това как би реагирал неговият народ. Дали Айла би разказвала така свободно за детството си и на Зеландониите? Толкова добре пасваше в Лъвския бивак. Приеха я без предубеждения, но дали щеше да е така, ако знаеха за сина и? Неприятно му беше да мисли по този начин. Ако толкова се срамуваше, може би трябваше да се откаже от нея, но той не можеше да понесе мисълта да я загуби.
Жаждата най-сетне проникна в мрачните дебри на само аналитичните му размишления. Спря и посегна към мяха с вода, но установи, че е забравил да го вземе. При следващата преспа разчупи леда и лапна шепа сняг, като я задържа в устата си докато се стопи. Направи го инстинктивно, дори не беше нужно да се замисля. От дете беше научен, когато е жаден да не яде сняг, преди да го разтопи, за предпочитане — преди да го сложи в уста. Когато снегът се гълташе в твърдо състояние, тялото се охлаждаше и дори разтапянето му в устата бе приемливо само в краен случай.
Липсата на мях с вода го накара за миг да се замисли върху положението си. Мина му през ум, че бе забравил да вземе и храна, но и това скоро се изплъзна от съзнанието му. Твърде много беше унесен в спомена за звуците в землянката, както и в сцените и мислите, които те извикваха във въображението му.
Стигна до широка снежна ивица и почти, без да спре нагази в наветия сняг. Ако беше се огледал внимателно, щеше да забележи, че това не бе обикновена преспа, но той не мислеше. След първите няколко крачки ледената кора се счупи и той пропадна до колене не в дълбок сняг, а в застояла вода, образувала се при разтапянето. Кожените му боти, покрити с мазнина, издържаха на сняг, дори на киша, но не и на вода. Резкият студ най-сетне го изскубна от вглъбеността му. Измъкна се, като трябваше да прегази още лед и поради вятъра усети студа още по-силно.