Ловци на мамути

Когато Джондалар проумя какво става, в съзнанието му сякаш избухна пожар. Огнена болка и ярост обхванаха цялото му тяло. Беше съкрушен. Първият му импулс бе да се втурне в Лисичето огнище и да я отскубне от него. Представи си как Ранек му се присмива и му се прииска да смаже това усмихващо се тъмнокожо лице, да премахне присмехулната му, надменна усмивка. С мъка се овладя, грабна анорака си и изскочи навън.

Джондалар вдишваше дълбоко студения въздух, опитвайки се да охлади пламтящата ревност и дробовете му едва устояха на студа. Хапливият мраз на ранната пролет, с температура малко под точката на замръзването, бе втвърдил кишата и превърнал ручейчетата в коварни пързалки, беше сбил калта на бабуни и дупки, което затрудняваше ходенето. Загуби опора в тъмното и се олюля, за да запази равновесие. Когато стигна пристройката за конете, той се прибра вътре.

Уини изцвили за поздрав, а Рейсър изпръхтя и го побутна с муцуната си в тъмното, търсейки ласка. Беше прекарал доста време с конете през трудната зима и още повече през колебливата пролет. Те се зарадваха на присъствието му и той се отпусна в тяхното топло, лишено от въпроси обкръжение. Забеляза, че вътрешната завеса помръдна. После усети лапички на крака си и чу умолително скимтене. Наведе се и взе вълчето.

— Вълчо! — възкликна той усмихнат, но се отдръпна, когато гальовното зверче лизна лицето му. — Какво правиш тук? — После усмивката му изчезна. — Тя те изпъди, нали? Свикнал си да е близо до теб и сега ти липсва. Знам как се чувстваш. Трудно е да привикнеш да спиш самичък, след като е спала до теб.

Докато милваше и потупваше малкото вълче Джондалар усети, че напрежението му понамаля и не му се искаше да го пусне на земята.

— Какво да те правя, Вълчо? Хич не ми се ще да те връщам обратно. Мисля, че мога да те оставя да спиш при мен.

Намръщи се, защото разбра, че е изправен пред дилема. Как щеше да се добере до леглото си с вълчето? Навън беше студено и не беше уверен, че животинчето ще пожелае да излезе с него, но ако минеше през отвора за Огнището на Мамута, щеше да му се наложи да прекоси Лисичето огнище, за да стигне до леглото си. В този момент нищо на света не би могло да го накара да мине през Лисичето огнище. Искаше му се завивките му да са при него. В пристройката беше хладно, защото нямаше огън, но щеше да му бъде достатъчно топло, ако спеше увит в кожите, легнал между конете. Нямаше друг избор. Трябваше да вземе със себе си вълчето навън и да мине през главния вход.

Потупа конете и като гушна вълчето до гърдите си, отметна завесата и излезе в студената нощ. Вятърът, сега по-осезаем, му зашлеви ледена плесница и разтвори кожата на анорака му. Вълчо се опита да се сгуши по-плътно и се разскимтя, но не понечи да се измъкне. Джондалар внимателно запристъпя по неравната замръзнала земя и с облекчение се добра до свода на главния вход.