Тъмната кула
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #7
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тъмната кула». Краткое содержание книги:
Сузана-Мия се пренася от „Дикси Пиг“ в стая на ужасите в Тъндърклап. Джейк и отец Калахан, придружавани от животинчето Ко, влизат в ресторанта на Лексингтън Авеню и Шейсет и първа улица, без да подозират колко многобройни и опасни са враговете им…
Роланд и Еди са в Мейн с Джон Кълъм и търсят мястото, на което често са се явявали врати към паралелните измерения. Отчаяно искат да се съберат с другарите си, същевременно си дават сметка, че от значение е само светът, от който искат да избягат…
— Типично за него. — Сузана се усмихна. — Никога не би се поколебал. Смелостта му беше безгранична. Ти погрижи ли се за него? Направи ли всичко, както трябва? Не си ми разказал за това.
И ето, че сега й разказа, като не пропусна да спомене и за обещанието на Айрийн Тасенбаум за розата. Тъмнокожата жена кимна, след което каза:
— Ще ми се да бяхме сторили същото и за твоя приятел Шийми. Той умря във влака. Ужасно съжалявам, Роланд.
Стрелеца кимна. Искаше му се да има тютюн, но за съжаление нямаше. Поне револверите му бяха отново при него, както и седемте оризии, но като цяло положението им никак не бе добро и щеше да се влошава.
— Отново се е наложило да ви телепортира, нали? — попита той. — Знаех си, че още един опит ще го довърши. Сай Бротиган също знаеше това, както и Динки.
— Не беше това, Роланд — поклати глава Сузана. — Кракът му. Нейният дин я изгледа неразбиращо.
— Порязал се е на парче счупено стъкло по време на битката за „Синия рай“, а много добре знаеш, че въздухът и мръсотията на това място бяха отровни! — последната дума бе изплюта от Дета, и то с толкова силен акцент, че Стрелеца едва успя да я разбере: „Утроуни!“ — Проклетият му крак се поду… пръстите му заприличаха на наденици… сетне бузите и гърлото му потъмняха, като че ли бе пребит от бой… хвана го треска… — Тя си пое дълбоко дъх и се уви още по-плътно с двете одеяла. — Започна да бълнува, но към края главата му се проясни. Говореше за теб и за Сюзан Делгадо. Думите му бяха пропити с толкова любов и съжаление… — замълча за миг, после извика: — Ще отидем дотам, Роланд, ще отидем до Тъмната ти кула и ако това, което открием там, не си струва, ще направим така, че усилията ни да не останат невъзнаградени.
— Ще отидем — потвърди той. — Ще открием Тъмната кула и нищо няма да застане между нас. И преди да влезем вътре, ще изречем имената им. На всички изгубени.
— Твоят списък ще бъде по-дълъг от моя — въздъхна безногата жена, — но и моят няма да е кратък.
Стрелеца нищо не каза, но гласовитият робот-сводник внезапно пропя, навярно разбуден от звука на гласовете им:
— Момичета, момичета, момичета! — кресна той иззад летящите врати на кръчмата. — Някои са човешки, други са киборги, ала на кой му пука, нали участват в оргии! Те ще сторят всичко, дет’ ви се прииска, щото искат само да ви се натискат… — Кратка пауза, след която той изведнъж изстреля последното изречение: — ВЕДНАГА ТИ ЕЛА ПРИ НАС, ЩОМ ТЕ ЗАСЪРБИ! — след което замлъкна окончателно.
— Колко тъжно е това място — въздъхна Стрелеца. — Ще пренощуваме тук и след утрешния ден няма да го видим никога повече.
— Поне грее истинско слънце, което е голям кеф след Тъндърклап — добави Сузана, — но пък е толкова студено!
Той кимна, сетне я попита за останалите.
— Всички заминаха — отвърна тя, — макар по едно време да си мислех, че единственото място, където ще отидем, е дъното на онази пропаст.
Посочи към оня край на главната улица на Федик, който се намираше най-далеч от крепостната стена.
— В някои от вагоните има телевизионни монитори, които все още работят, и когато пристигнахме в града, видяхме прекрасното състояние, в което се намира мостът. Двата му края си бяха непокътнати, ала в средата липсваха поне стотина метра от него. Добре, че подпорите още стояха. Влакът намали ход, но не достатъчно, че да можем да скочим от него; ако някой бе опитал, със сигурност щеше да загине. Движехме се с около осемдесет километра в час. Когато наближихме пропастта, шибаните подпори започнаха да скърцат и да стенат, а във вагоните зазвуча музика. Също като при Блейн, нали си спомняш?
— Да.
— Но нищо не можеше да заглуши скърцането на подпорите. В следващия момент всичко започна да се тресе, а някакъв глас — дълбок и успокояващ — каза: „В момента имаме малък проблем, моля, останете по местата си.“ Динки прегърна малкото рускинче Дани, а Тед ме хвана за ръцете и рече: „Искам да ви кажа, госпожо, че за мен бе истинско удоволствие да ви познавам.“ После вагонът изведнъж се наклони толкова рязко, че за малко да падна от седалката си — точно това и щях да направя, ако Тед не ме държеше здраво — и си казах: „Това е, всичко свърши, моля те, Господи, нека умра, преди онова, което живее там долу, да е забило зъбите си в мен“, след което в продължение на няколко секунди се движехме назад. Назад, Роланд! Целият вагон — ние се намирахме в първия вагон след локомотива — се изкриви нагоре и се чу звук от раздиращ се метал. Сетне добрият стар „Дух на Топека“ се хвърли мълниеносно напред. Да казват каквото щат за древните, Роланд — признавам, че доста неща са объркали, — ала не може да се отрече, че машините им определено имат кураж.