Вихърът на Жътваря

И сред четиримата тасси признаците на обезводняване били очевидни, а като бойци те били изключително безпомощни с каменните върхове на копията си и дебелите си сопи.

Скоро раненият дивак умрял.

Гралите навлизали все по-навътре и по-нагоре сред хълмовете. Намерили древни тераси, по които някога се отглеждало зърно, но почвата вече била безжизнена, едва можела да подхрани сухи пустинни тръни. Открили зидани с камък канали, които да събират дъждовна вода, която вече не идвала. Глинени чирепи и бели парчета кост хрущели под краката им.

По обед на четвъртия ден се натъкнали на селището на тассите. Десетина схлупени колиби, от които изтичали трима воини с копия, закрещели и се наредили в жалка отбранителна линия пред пет примрели от глад жени и само едно тригодишно момиченце.

Сидилак, ветеранът с двадесет битки зад гърба си, с душа, опетнена с убийството на безчет чужденци, пратил своите грали напред. Битката траяла само няколко удара на сърцето. Когато мъжете тасси паднали, жените се нахвърлили върху гралите, хапели и дращели. Убили и тях, а момиченцето се смъкнало на земята и засъскало като дива котка.

Меч се вдигнал, за да го посече.

Но така и не се спуснал. Поляната изведнъж притъмняла от сенки. Седем ужасяващи хрътки се появили и заобиколили детето, и се появил и мъж. Раменете му били толкова широки, че изглеждал изгърбен, облечен бил в дълга до глезените синкава ризница, дългата му черна коса не била вързана. Хладни сини очи се приковали в Сидилак и мъжът заговорил на речта на Първата империя:

— Те са последните. Не ви осъждам за избиването им. Те живееха в страх. Тази земя — която не е техният дом — не можеше да ги изхрани. Изоставени от Дерагот и тяхната раса, те се провалиха в живот на оцеляване. — Обърнал се и погледнал детето. — Но тази ще я взема.

Сидилак, казваше легендата, усетил тогава как най-черното петно се утаило в душата му. Това, което никой ритуал на очищение не можел да изкорени. Разбрал в този момент мрачната съдба, която му била предопределена, пропадане в лудостта на неутешима скръб. Богът пожелал да вземе последното дете, но то със сигурност било последното. Кръвта на всички други била на ръцете на Сидилак, проклятие, терзание, което само смъртта можела да облекчи.

Но той бил грал. Забранено му било да посегне на живота си.

След тази легенда идваше друга. Описваше дългия път на Змийския език до окончателния край в гонене на въпроси, за които нямал отговори, в патоса на изнурителния му вървеж в Пустинята на мъртвия — царството на падналите грали, — където и най-благородните духове отказвали на душата му кухото оправдание за престъплението му.